Ателстан погледна едрия копач, който стоеше пред него със сведена глава. Ти си като всички обикновени хора, каза си Ателстан, приклещен между демони, които искат да унищожат всичко и онези, които искат да притежават всичко. Ателстан тръгна напред с разперени ръце.
— Съжалявам. Не си предател, не си Юда.
Пайк го хвана за ръката.
— Можеш ли да ми помогнеш, отче?
— Мисля, че мога, но ще отнеме време. Междувременно не прави нищо прибързано. И…
— И какво, отче?
— Какво знаеш за Ira Dei
Пайк се разсмя.
— Отче, аз съм малко листо на най-долния клон на голямо дърво. Дори не знам кои са водачите на бунта. Никой не знае кой е Ira Dei. Той се появява под прикритието на мрака, предава съобщението си и също така мистериозно си тръгва. Може да е всеки. Мистрес Бенедикта, Уоткин, дори сър Джон Кранстън! — Пайк се усмихна. — Макар че него хората биха познали. Отче, не знам нищо. Кълна се в живота на децата си!
— А можеш ли да му предадеш съобщение?
— Мога да говоря с някои хора. Защо? — по лицето на Пайк се изписа загриженост. — Отче, внимавай. Не се захващай с такива опасни хора, независимо дали са благородници или селяни. Знаеш ли какво мисля аз? Това е бой между плъхове и порове кой да управлява кокошарника.
Ателстан се усмихна, трогнат от загрижеността на Пайк.
— Съобщението е просто. Кажи, че брат Ателстан, който служи в „Сейнт Ерконуолд“, иска да се срещне с Ira Dei.
Той накара Пайк да повтори съобщението.
— Това ли е всичко, отче?
— Да, това е. Достатъчно те забавих. Съжалявам, че избухнах.
Пайк вдигна рамене.
— Получих си заслуженото, отче. Но нали ще ми помогнеш?
— Разбира се!
— Никога няма да го забравя, отче.
Пайк изчезна. Ателстан си помисли за върлинестия син на копача, лудо влюбен в дъщерята на Уоткин и погледна Бонавентура, който ги беше наблюдавал внимателно.
— Е, мой хитри котарако — прошепна той, — може би неделната сутрин няма да е толкова ужасна.
Ателстан огледа църквата и си спомни обещанието към друг енориаш. Заключи вратата и забърза по улиците към къщата на ловеца на плъхове Ранулф — малка двуетажна постройка, разположена на ъгъл. Бледият, изпит ловец на плъхове го очакваше. Многото му деца, които приличаха на него, се събраха зад баща си на вратата, за да поздравят свещеника с „добре дошъл“. Когато влезе в тъмния коридор, той си спомни, че Ранулф беше вдовец, чиято жена беше починала при раждане преди пет години. Следван от челядта си, Ранулф покани Ателстан в малката си дневна. Докато сядаше, монахът усети необичайна миризма. Ловецът на плъхове седна на стола срещу него, а децата го наобиколиха, вперили очи в свещеника.
— Харесва ли ти миризмата, отче?
— Да, Ранулф, не е неприятна.
Бащата потупа черния си жакет.
— Втривам в него анасон и мащерка. На плъховете им харесва.
Той млъкна, докато най-голямата му дъщеря, облечена в дрипава черна рокля, тържествено поднесе на Ателстан и баща си купи с вкусна супа. Докато я чакаха да приключи, монахът се озърна: в един ъгъл имаше клетка с врабчета, в друг висяха въдици, кожа от язовец, оловни тежести и куки за змиорки.
— Обичаш ли плъхове? — попита внезапно Ранулф.
Ателстан го изгледа удивено.
— Има четири вида плъхове, отче. Живеят в хамбарите, в канавките, край реката и по улиците. Най-лоши са тези от канавките — те са черни — той запретна ръкава на черния си жакет и показа ръка, обсипана с белези от стари рани. — Черните плъхове са копелета, отче. Извинявай, но са истински копелета! Четири пъти едва не умрях от ухапванията им. Веднъж зъбът на един плъх се счупи в пръста ми — той протегна ръка. — Беше много зле, поду се, загнои. Трябваше да вадят парчетата с щипци. Навсякъде са ме хапали, отче.
Ателстан подскочи, когато малко космато животинче изскочи отнякъде, покатери се по крака на ловеца и седна в скута му.
— Това е Ферокс — обяви Ранулф, — моят пор.
Ателстан невярващо гледаше черните очички на създанието, което бръчкаше нос.
— Ферокс означава „свиреп“ — продължи Ранулф, без да даде възможност на Ателстан да каже нещо. — Поровете са много опасни, но Ферокс е добре дресиран. Пратил е поне хиляда плъха на оня свят.
Ателстан скри усмивката си, довърши супата и върна купата и калаената лъжица на момичето. Другите деца гледаха баща си с ококорени от възхищение очи. Свещеникът погледна леко щръкналите зъби на ловеца на плъхове, острия нос и бялото му лице с бакенбарди и си спомни разговора с Пайк. И Ранулф беше същият: трудолюбив човек, добър баща, един от обикновените хора на земята, далеч от власт и богатство, но близо до Бог.