— Ранулф, искаше да говорим за гилдията.
— Да, отче, бихме искали да се събираме в „Сейнт Ерконуолд“ — Ранулф преглътна смутено. — Гилдията ще се събира за литургия, а после ще празнуваме в нефа, ако си съгласен, отче.
Ателстан тържествено кимна.
— Всяка трета събота от месеца.
Ателстан отново кимна.
— Ще ти плащаме две лири и петнайсет шилинга на всеки три месеца.
Ателстан предположи, че ловецът на плъхове смята сумата за много малка.
— Това е напълно задоволително — отговори той бързо.
— Сигурен ли си, отче?
— Разбира се.
— А жените и децата могат ли да присъстват?
— Защо не?
— И ще благословиш поровете и капаните ни?
— Несъмнено.
— А знаеш ли кой светец би могъл да ни бъде покровител, отче?
Ателстан го погледна.
— Не, Ранулф, още не знам, но съм сигурен, че ще ви намеря.
Ранулф въздъхна с облекчение и се изправи.
— В такъв случай, отче, имаш нашите благодарности. Осрик, главният ловец на плъхове в Съдърк, ще състави договора. Има познат писар в „Сейнт Пол“.
— Аз ще го напиша безплатно — отвърна Ателстан и се изправи.
Ранулф засия от удоволствие и плесна с ръце, докато децата, доловили доброто му настроение, заподскачаха около свещеника, сякаш той беше техният светец-покровител. Той зърна един капан да виси на стената и внезапно си спомни за бедния приятел на Кранстън, Оливър Ингам.
— Кажи ми, Ранулф, чувал ли си плъх да е нагризвал труп?
— Да, отче, те ядат всичко.
— И вие ги убивате с помощта на капани или порове?
— Да, а понякога с отрови като беладона, ако са много хитри.
Ателстан му благодари усмихнато и отиде до вратата.
— Отче!
Свещеникът се обърна.
— Не, Ранулф, няма защо да питаш — Бонавентура не се продава. Но винаги можем да го направим член на гилдията ви.
Ателстан се сбогува с Ранулф и семейството му. Беше стигнал до средата на уличката, в ума му се въртяха плъхове, отрови, капани и порове, когато рязко спря и зяпна заради идеята, която му беше хрумнала. Усмихна се и погледна към просветляващото небе.
— Боже, благословен да си — прошепна той. — Твоите неведоми пътища са радост за душата ми.
Той почти притича обратно до къщата на ловеца на плъхове и почука на вратата. Ранулф се разтревожи, когато Ателстан го стисна за рамото.
— Отче, какво има?
— Трябва да дойдеш с мен. Веднага, Ранулф. Трябва да отидем при сър Джон! Моля те, нужна ми е помощта ти.
Ловецът на плъхове не чака да го моли втори път. Влезе вътре, даде нареждания на дъщеря си, целуна всички деца и с малка клетка в ръка, в която беше затворен Ферокс, позволи на Ателстан да го преведе забързано през улиците на Съдърк до Лондонския мост.
Розамунд Ингам пребледня, когато отвори след настоятелното им тропане. Застанала на полуотворената врата, тя погледна гневно коронера, а после и Ателстан, зад когото стоеше Ранулф.
— Какво има, мистрес? — поздрави я Кранстън. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
— Какво искаш?
— Снощи ме помоли да сваля печатите от стаята на мъртвия ти съпруг, затова съм тук — той побутна вратата. — Нали можем да влезем? Много благодаря.
Вътре зърна Албрик в покрития с каменни плочи коридор. Дори отдалеч си личеше, че младото конте е много уплашено.
— Най-добре да ви заведа в стаята — Розамунд бързо си възвърна хладнокръвието и на лицето й се изписа част от предишната студена самоувереност.
Ателстан й направи път да мине пред него.
— Ако обичаш, мистрес.
Кранстън му намигна.
— За послушник, братко, имаш много остър ум.
— Монах! — изсъска Ателстан.
— Още по-добре — отвърна му шепнешком Кранстън, докато се изкачваха по стълбите.
Ателстан сведе поглед, за да не гледа полюляващите се бедра на мистрес Ингам. Родена кокетка, помисли си той, знаейки, че Кранстън би използвал по-груба дума. Погледна дебелия си приятел, който вървеше след него. Макар че на устните на коронера имаше усмивка, светлосините му очи бяха изпълнени със студен гняв. Изкачиха стълбите, Кранстън махна печатите и отвори вратата.
— Те защо са тук? — Розамунд посочи с изящното си пръстче Ателстан и Ранулф.
— Първо, защото са мои служители! — отсече Кранстън.
— И второ, мистрес, защото аз искам да бъдат тук. Предполагам, че нямаш възражения.
Розамунд застана между сър Джон и отворената врата.