— Махна печатите — отсече тя. — Сега можеш да си вървиш.
— Не знаеш ли? — Кранстън повдигна вежди. — Когато кралският коронер разпечатва стая, той трябва да се увери, че тя е във вида, в който я е оставил. Не можеш да възразиш.
Жената сви устни и Кранстън изостави преструвките.
— Не съм тук в качеството си на приятел на покойния сър Оливър — прошепна той, поглеждайки черната рокля на Розамунд. — Предполагам, че заупокойната служба е била кратка и сладка.
— Завърши преди час.
Кранстън я бутна встрани.
— Аз съм кралският коронер — заяви той. — Искам да видя стаята и ще ти бъда благодарен, мистрес, ако ти и онова същество долу се подготвите да отговорите на няколко въпроса.
Розамунд се отдалечи бързо, но Ателстан видя страха по лицето й и разбра, че сър Джон е бил прав. Тя беше убийца и несъмнено бе отговорна за нападението над коронера предишната вечер. Когато последва Кранстън в стаята, Ателстан се помоли безмълвно Розамунд и слабохарактерният й любовник да паднат в капана, който им бяха подготвили, и Ранулф да оправдае очакванията им.
Кранстън огледа спалнята. Беше тиха и мрачна, прашинки танцуваха на светлината, която проникваше през остъкления прозорец. Той отвори капаците на още един, отпи глътка от меха и с невероятна щедрост позволи и на Ранулф да си пийне.
— Така, момко — Кранстън потупа ловеца на плъхове по рамото. — Би ли искал да те назнача за главен ловец на плъхове в Касъл Бейнард, Куинсхайт и Винтри?
Ранулф грейна от удоволствие.
— След време, може би, момко. Но сега ми намери плъхове — за предпочитане, умрели.
Ранулф извади изпод наметката си малката клетка и пусна Ферокс.
— Знаеш какво търсим, само дръж това нещо далеч от мен. Изпитвам ужас от порове. Познавах човек, който позволил на един да му влезе в панталона. Накрая трябваше да го кастрират.
Ранулф се усмихна, докато галеше любопитния пор между ушите. Животното гледаше Кранстън, без да мигне.
— По дяволите! — каза коронерът.
— Сър Джон, ако наистина те е страх — отвърна Ранулф и посочи малка пейка, — може би е най-добре да се качиш там.
Кранстън го изгледа с подозрение, но ловецът на плъхове остана сериозен.
— Винаги съветвам хората, които се боят, да постъпят така.
— Най-добре го послушай — обади се Ателстан с усмивка.
— Знаеш колко те обича Бонавентура. Може и Ферокс да те хареса.
Кранстън не чака втора покана, а се изправи като колос върху малката пейка. Опря гръб в стената и започна да се подкрепя с големи глътки от чудодейния мях. Ранулф приближи Ферокс до устните си и му прошепна нещо на ухото.
— Какво правиш? — изрева Кранстън.
— Казвам му какво да прави.
— Не ставай глупав, човече!
Ранулф внимателно остави Ферокс върху дъските на пода. Няколко минути порът души, преди да се спусне като стрела под голямото легло. Ателстан отиде до малката маса и взе глиненото гърненце. — Казваш, че тук е била настойката от напръстник?
Кранстън, който беше впил очи в леглото, само кимна.
— И е била съборена, а лекарството се разляло?
— Да, да, братко, но остави това. Какво прави проклетият пор?
Кранстън получи отговора си. Внезапно изпод леглото се чуха звуци от борба и Ферокс се появи с окървавена муцунка, влачейки дебел кафяв плъх с дълга опашка.
— Добро момче! — прошепна Ранулф.
— Проклетото нещо е глупаво като теб, Ранулф! — изрева Кранстън. — Не е тук, за да убива плъхове, а за да търси вече умрели! — Ранулф вдигна умрелия плъх, отвори прозореца и го хвърли на улицата. Ферокс отново тръгна на лов. Минутите минаваха. Ателстан наблюдаваше прилежния малък пор и се опитваше да не гледа Кранстън, който, след като беше отпил много глътки от меха, започваше опасно да се олюлява на пейката. Ранулф продължи да вдига порчето и да го пъха под шкафовете и зад сандъците. Понякога порът се връщаше, друг път следваше зловеща борба, писък и той се появяваше с поредния убит плъх. Ателстан отмести поглед, когато Кранстън започна да бълва проклятия. По едно време Розамунд се качи и почука на вратата. Коронерът й изрева да се разкара и нареди на своя „ухилен послушник“, както нарече Ателстан, да пусне резето на вратата.
Най-накрая Ранулф приключи. Ферокс беше прибран в клетката си. Кранстън слезе от пейката и тримата започнаха да местят леглото и различните мебели, Ранулф дори повдигна дъските на пода, но не успяха да намерят нищо. Накрая, зачервени и потни, те застанаха в средата на стаята. Въодушевлението на Кранстън беше явно. Той потупа Ателстан и Ранулф по раменете и се извини на ловеца, че му е крещял.