— Ще те почерпя с най-хубавия кларет в Лондон! — закле се той. — И едно питие за малкия ти приятел.
— Той обича малвазия, сър Джон.
— Доколкото зависи от мен, може и да се окъпе в нея. Сигурен ли си?
Ранулф кимна.
— Тогава да опитаме с гърненцето.
Той го взе, напълни го до ръба от меха и го вдигна към устните си.
— Сър Джон, сигурен ли си?
— За Бога, Ателстан, сега ще разберем — той отпи от гърненцето, а после го пресуши. — Alea Jacta! — заяви след това.
— Жребият е хвърлен. Да идем при кучката долу.
Всички слязоха в дневната, където намусената Розамунд и много по-нервният Албрик седяха и ги чакаха.
— Сър Джон! — жената скочи на крака. — От един час си в къщата ми. Сега си върви.
— Още не съм свършил — отсече той и се приближи към нея.
— Защо, какво още искаш? Пак ли тези нелепи обвинения?
Кранстън си пое дълбоко дъх.
— Розамунд Ингам и ти, Албрик Тотнес, аз, сър Джон Кранстън, кралски коронер на града, ви арестувам за убийство и измяна.
Розамунд пребледня и зяпна. Албрик се прегърби, очите му овлажняха, челюстта му се отпусна. Ателстан осъзна, че той ще е по-лесна плячка. „О, Боже“, спомни си той думите от Писанието, „протегни ръка и покажи справедливостта си.“
Скоро Розамунд се овладя.
— Убийство? Измяна? Що за глупости са това?
— Много добре знаеш, мистрес — Кранстън извади от широкия си ръкав гърненцето, което беше взел от стаята горе.
— Ще потвърдиш ли пред свидетели, мистрес, че в това гърненце е било лекарството на покойния ти съпруг, настойка от напръстник или дигиталис? Доколкото разбрах, лекарство, което може да подсили сърцето, ако се взема в малки дози?
— Да, в него. Нима ще кажеш, сър Джон, че съпругът ми е пил твърде много от него? Той настояваше да си налива сам. Никой друг нямаше право да го докосва.
Кранстън кимна.
— А ще потвърдиш ли пред свидетели, че това е гърненцето, останало в стаята на съпруга ти, когато я запечатах, и че в предсмъртните си мъки мъжът ти го е съборил?
— Да, да.
Кранстън се обърна, когато дочу шум до вратата и видя стария прислужник.
— Точно навреме — изръмжа той. — Имам нужда от още един свидетел. Кажи ми, мистрес — Кранстън отново се обърна към жената, — опитвала ли си някога настойка от напръстник?
— Не, разбира се! Сър Джон, ти си пил!
— Да, пил съм. Пих дори от това гърненце.
Ателстан бързо погледна Албрик, който, макар и страхливец, вече беше разбрал накъде върви разпитът на коронера и това изглежда само увеличаваше ужаса му.
— Е — безизразно каза Кранстън, — настойката от напръстник е почти без вкус. Така си убила мъжа си. Той е държал по-голямата част от лекарството в запушена стъкленица в килера. Но не е знаел, че може би месец преди смъртта му ти си изляла настойката и си я заместила с най-обикновена вода.
— Не ставай глупав, съпругът ми щеше да забележи!
Сър Джон се усмихна.
— Къде е стъкленицата?
— Изхвърлих я! — заекна Розамунд.
— Виж ти — провлачи Кранстън, — и защо го направи?
— Вече не беше нужна!
— Глупости. Искала си да скриеш доказателството! Такова нещо не би му минало през ум. Все пак — продължи Кранстън, — ние виждаме онова, което очакваме да видим. От мои приятели лекари разбрах, че настойката от напръстник е прозрачна и безвкусна. Може би си добавила нещичко, за да я сгъстиш малко? Какво имаме тук, жено? Мъж със слабо сърце, който страда ужасно заради невярната си жена и е бил лишаван седмици наред от животворното си лекарство. Да, сър Оливър, Бог да го прости, е умрял от сърдечен пристъп, но предизвикан от теб. Брат Ателстан е теолог — коронерът хвърли бърз поглед към Албрик, който седеше отпуснато на стола, скръстил здраво ръце пред гърдите си. — Той ще ти каже, че има два вида грях. Първият е действие, вторият — опущение. Албрик, знаеш ли какво е опущение?
Младото конте поклати глава.
— Това значи, подли мръснико, че вършиш зло, като не правиш нещо. Може да убиеш човек, като го хвърлиш в реката. Можеш да го убиеш и като не му помогнеш да излезе оттам.
— Какви доказателства имаш? — попита Розамунд.
— Достатъчно, за да ви обеся — отвърна Кранстън и пристъпи напред. — Когато е получил пристъп и е умирал, съпругът ти е размахал ръце, съборил гърненцето и лекарството се разляло. Тази къща е пълна с плъхове, гладни и любопитни.
Кранстън беше толкова бесен, че говореше с мъка.
— Това, което иска да каже коронерът — намеси се Ателстан тихо, — е че плъх, който би гризал човешко тяло, би изпил и всяка течност, която види на пода. Погледнах масата — излъга той. — Видя я и този опитен ловец на плъхове. По нея има следи от плъхове. Следи и изпражнения от тях се виждат из цялата стая — той хвърли бърз поглед на Ранулф, който кимна дълбокомислено. — Но по-важното е — продължи монахът, — както ще се закълне моят приятел, че всеки плъх, който пие настойка от напръстник, би умрял скоро, но не открихме мъртви плъхове в стаята.