Ателстан се постара лицето му да остане безизразно. Знаеше отлично, че нито един съдия не би осъдил някого въз основа на такива доказателства. Сърцето му замря, когато чу, че Албрик изстена. Младежът разтвори ръце и понечи да стане.
— Това са глупости! — отсече Розамунд и в очите й проблесна тържество. — Първо, плъхът може да се е измъкнал и да е умрял на друго място, а ние сме намирали мъртви плъхове в къщата, нали, Албрик?
Пребледнелият младеж само кимна.
— Това е невъзможно! — обади се Ранулф, влизайки в тона на съзаклятниците. — Настойката от напръстник веднага би убила плъх. Бих се заклел в това. Мога даже да ви покажа.
Албрик седна отново и загледа със страх Ателстан.
— Спомена и измяна — бързо каза Розамунд, за да прикрие объркването си.
— Да, така е — отвърна Кранстън тихо. — Снощи бях нападнат от разбойници. Победих ги и арестувах единия — излъга той. — Той призна, че ти си ги наела да ме убият.
— Глупости!
— Изрече името ти.
— Това е нелепо! — усмихна се тя презрително. — Да не би да ме обвиняваш и че съм наела тези трима разбойници?
Кранстън се усмихна.
— Откъде знаеш, че са били трима?
Усмивката застина на лицето на Розамунд.
— Споменаха и теб — Кранстън кимна към Албрик.
— Това не е вярно! — отсече младежът и погледна гневно Розамунд. — Ти каза, че ще е безопасно!
— Млъкни, глупако! — тя седна и скри лице в ръцете си.
Ателстан се отпусна, осъзнавайки, че е забил нокти в дланите си. Отиде до младежа.
— Признай — каза му тихо. — Стани кралски свидетел и кой знае, коронерът може да направи нещо за теб.
Монахът се наведе, потупа ръката на Албрик и се изправи, когато младежът сведе глава.
— Ще призная — прошепна той.
Розамунд вдигна обляното си в сълзи и изпълнено с омраза лице към Ателстан.
— Млъкни, проклет свещенико! Нещастен полумъж! Направих го за теб! — изсъска тя на Албрик. — Направих го заради теб!
Той поклати глава и прошепна:
— Между нас всичко е свършено.
Кранстън се обърна и повика прислужника.
— Бързо иди в кръчмата „Луна и клетка“. Там чакат четирима стражи. Доведи ги незабавно!
Прислужникът се втурна навън. Ателстан и Кранстън отидоха до предната врата и изчакаха стражите да дойдат. Кранстън им даде нареждания, после двамата си тръгнаха, а гневът на Розамунд премина в истерия. Тя проклинаше и ругаеше коронера и монаха, докато войниците оковаваха нея и Албрик.
Когато излязоха на улицата, Кранстън спря с насълзени очи.
— Нищо не мога да кажа — той стисна тържествено ръката на Ателстан, а после и на Ранулф. Изтри една сълза. — Елате. Не отидох на погребението на Оливър, но нека ви почерпя за упокой на душата му — той посочи Ферокс, който кротко спеше в клетката си. — А нашият малък приятел тук ще може да се прибере пиян.
ГЛАВА 10
Час по-късно доста подпийналият Ранулф с още по-почерпения пор излезе от „Луна и клетка“, мърморейки, че трябва да се върне в Съдърк. Кранстън изпрати с поглед излизащия ловец на плъхове, после каза сърдечно:
— Добър човек, братко. Винаги съм смятал енориашите ти за банда грешници, но той е добър човек.
— Всички сме грешници — отвърна Ателстан. — Но Бог ми е свидетел, че когато си мисля за мистрес Розамунд, слагам граница, между тези, които грешат от слабост и онези, които го правят от злина.
— Което ни връща — изрева Кранстън, който зорко наблюдаваше как продавачът на реликви пирува с нечестно спечелените си пари в ъгъла на помещението — към убийствата в сградата на общината.
Ателстан набързо му разказа за срещата си с копача Пайк. Кранстън го изслуша, облизвайки устни и душейки вкусните миризми, които долитаха от кухнята на кръчмата.
— Пайк трябва да внимава — изръмжа той. — Ако стоиш с по един крак от двете страни на огъня, накрая ще си изгориш топките. Между другото, като си говорим за опасност, отвела ли е мистрес Бенедикта онова хитро момиче при монахините?
— Да, с това с приключено — заяви Ателстан неохотно. Беше съгласен със заключението на Кранстън, но още се чувстваше виновен за случилото се. — Колкото за станалото в Гилдхол — той прокара пръст по ръба на чашата си, — нали разбираш, сър Джон, че тези убийства не са като онези, които обикновено разследваме? Ти знаеше, че сър Оливър е бил убит и че някой в онази къща го е сторил. Същото важи и за другите случаи, които сме разрешавали, било онзи в имението Спрингъл или убийството на сър Ралф Уитън в Тауър миналата Коледа — Ателстан се разгорещи. — Виждаш ли, сър Джон, политическите убийства са различни. Няма лична омраза, нито злорадстване от унищожението на противника, само изгода. С това си имаме работа сега: убийствата на Маунтджой и Фицрой са били хладнокръвно планирани като средство да бъдат объркани плановете на милорд Гонт.