Хор от възмутени отрицания посрещна въпросите на Кранстън. Въпреки това предводителите на гилдии изглеждаха толкова облекчени, че за Ателстан беше очевидно, че крият много неща. Само Гудман изглеждаше притеснен. Все пак, помисли си монахът, той е бил наясно с миналото на Стърми и въпреки това се е съгласил да му дадат поръчката.
— И други хора знаеха — обади се Дени. — Защо разпитваш само нас?
— Кой друг знаеше? — отвърна му с въпрос Кранстън. — Негово величество кралят още не е бил роден, регентът е бил момче, а съветът не би допуснал до слуха му да стигне подобен скандал. Имам копие от разследването и смятам, че е единствено. Затова ви моля, кажете ми, кой друг знаеше? — Кранстън вдигна рамене. — Може да е имало и други хора, но те не са влиятелни предводители на гилдии, не са свидетели на предателство, на кражба на съкровище, на убийството на един от тях, да не споменаваме за загадъчното убийство на лондонския шериф — коронерът бутна назад стола си и се изправи. — Едно ще ви кажа, старият Джак Кранстън ще изрови истината и ще бъде въздадено правосъдие.
Когато излязоха от общината, сър Джон потърка злорадо ръце.
— Негодниците са уплашени — изкикоти се той. — Господи, братко, направо надушвах страха им.
— Какво ще стане — попита Ателстан, — ако тези убийства са свързани повече със стари престъпения, а не с амбициите на регента или зловещите планове на Ira Dei?
Кранстън поклати глава.
— Не, тези хора са лакоми за власт, Ателстан. Затънали са до шия в пороци. „Продажност“ е второто им име. Старите грехове играят роля тук, но само като средства, а не като причина. Помни ми думите — Кранстън се усмихна, — разтърсих ябълката и един Бог знае какво ще падне от нея.
Коронерът погледна към пазара.
— Но да приключваме за днес — каза той тихо. — Утре е събота и трябва да поухажвам лейди Мод. У теб ли е ръкописът?
Ателстан кимна.
— Задръж го. Проучи го внимателно, братко.
Ателстан обеща и докато прощалните викове на коронера още отекваха в ушите му, тръгна обратно по Мърсъри, пресече Лондонския мост и влезе в Съдърк.
Бенедикта го чакаше в дома на свещеника. Изглеждаше унила.
— Заведох Елизабет и дойката Ана при миноритките. Сестрите бяха мили и добри, макар че двете бяха в истерия. Елизабет нарича баща си и мащехата си убийци: твърди, че истината й била разкрита от майка й насън. Отче, какво ще стане с тях?
Ателстан уморено се отпусна на един стол и поклати глава.
— Не знам, Бенедикта. Благодаря ти за това, което си направила, но само Бог знае какво крие бъдещето.
Вдовицата отиде в килера и донесе кана с ейл.
— Изглеждаш уморен — тя тикна една чаша в ръцете му. — Хайде — подкани го, — пийни и хапни нещо. Искаш ли хляб и сушено месо? Ще донеса достатъчно и за двама ни.
Смутен от загрижеността и вниманието й, Ателстан тихо благодари и се взря в слабите пламъци на огъня. Бенедикта обикаляше из кухнята и подреждаше масата. Вдовицата умишлено разказваше клюки от енорията в опит да отвлече Ателстан от това, което той така точно беше описал като „море от грижи“. Докато хапваха, свещеникът се опитваше да й отговаря, но беше изморен, а главата му гъмжеше от всичко, което беше видял и чул през деня. Бенедикта си тръгна, обещавайки да дойде на сутрешната литургия. Ателстан изчака да излезе, после облегна глава на ръцете си и заспа дълбоко.
Когато се събуди, беше тъмно. Беше премръзнал и схванат, затова стъкна огъня. Канеше се да влезе в килера, когато го стресна леко почукване на вратата.
— Кой е? — извика той. Когато не получи отговор, грабна ясеновата тояга от ъгъла и сложи ръка на мандалото. — Кой е? — повтори, опитвайки се да се успокои. Наостри слух, но чу само тихото шумолене на дърветата в гробището и призрачния глас на сова. Отвори вратата и се взря в мрака. Канеше се да излезе, когато кракът му закачи нещо. Наведе се и вдигна малко парче хляб, към което беше прикрепено късче пергамент. Ателстан отново се огледа, затвори и залости вратата, запали свещта и прочете надрасканото.
„Навлечи си Божия гняв и ще ядеш горчив хляб. “
Ателстан взе парчето хляб и го помириса внимателно. Видя, че е поръсено със сол и долови горчивия мирис на някаква счукана билка. Прочете отново пергамента и хвърли и него, и хляба в огнището — Горчив хляб — промърмори си той и леко се усмихна. Поседя известно време, загледан в пламъка на свещта. Ira Dei му беше дал да разбере, че му е ясно, че Ателстан иска да се свърже с него само по волята на врага му Джон Гонт. Монахът си спомни срещата на Кранстън с водачите на гилдии през деня. Вероятно коронерът се беше надявал, че думите му може да провокират Ira Dei да направи някаква глупава грешка.