Монахът потърка очи.
— Е, добре! — промърмори той. — Сега ние с Кранстън има-ме неговия отговор — и той уморено тръгна нагоре по стълбите към малката си спалня.
ГЛАВА 12
На другата сутрин Ателстан се събуди свеж и бодър. Изми се, обръсна се, смени расото, нахрани Бонавентура и закуси набързо. После тръгна към църквата, предстоеше заупокойна служба за майката на свинарката Урсула. Бенедикта го чакаше пред олтарната преграда.
— Какво има, Бенедикта?
— Извинявай, че те притеснявам, отче, но получих съобщение от миноритките. Трябва да дойдеш. Снощи Елизабет Хобдън се е опитала да се обеси!
Ателстан преглътна една ругатня и каза, че ще се срещнат след половин час на стъпалата на „Сейнт Мери Овъри“. Монахът набързо се убеди, че е заключил всичко, остави овес и сено на хъркащия Филомел и забърза към мястото, където го чакаше Бенедикта.
— Какво друго пишеше в съобщението? — попита той задъхано, докато бързаха по Лондонския мост.
— Нищо, братко. Очевидно момичето не спирало да повтаря обвиненията си. Късно снощи една сестра чула шум от килията й и когато отишла да види какво става, открила, че момичето се е опитало да се обеси с чаршафите от леглото.
Ателстан спря пред портата на Лондонския мост и погледна отсечените глави на предатели, набучени там. Бенедикта проследи погледа му
— Отче, какво, за Бога…
Свещеникът вдигна рамене.
— Трудно ми е да повярвам, Бенедикта, че Кранстън действително търси човека, който краде тези отблъскващи неща.
Тя скръсти ръце и загледа мъглата, която още се носеше по средата на реката.
— Понякога — прошепна вдовицата — мразя този град. Мислила съм да се преместя в провинцията — на по-спокойно и чисто място.
— Не бива — Ателстан прехапа устна и я погледна в очите. — Ако заминеш, ще ми липсваш, Бенедикта.
— Вярно е — тя му се усмихна в отговор. — А и кой ще се грижи тогава за теб и Кранстън?
Те минаха бързо по моста и Ийст Чийп, следвайки уличките, успоредни на Марк Лейн, до Олдгейт, и завиха надясно по улицата, която водеше до изградения от светъл пясъчник манастир на миноритките. Слънцето вече се беше издигнало и Ателстан избърса потта от челото си.
— Трябваше да дойдем с коне — промърмори той. — Бог знае защо изобщо съм тук.
— Тя си няма никого.
— Да — отвърна той. — И това е причина.
Монахините го посрещнаха сърдечно и настояха двамата с Бенедикта да се подкрепят в трапезарията, преди монахинята, която отговаряше за послушничките — дебела, но с приятно лице, да им разкаже какво се беше случило предишната вечер.
— Открихме я да лежи на пода — започна тя. — Полузадушена от чаршафа, който беше усукала около врата си. Ако не се беше скъсал, ако никой не беше чул шума… — тя разпери ръце. — Сега щях да съобщя за смъртта й. Братко Ателстан, какво можем да направим? Тя е момиче, още дете, а може пак да опита да се самоубие!
Монахът се изправи.
— Позволете ми да я видя.
Монахинята ги поведе по хладна галерия с колони и почука на вратата на една килия. Отвори друга монахиня и наставницата на послушничките ги въведе при Елизабет Хобдън, която седеше на ръба на леглото си с тъжни очи, бледо лице и пурпурен белег около нежната бяла шия.
— Как е Ана, дойката? — попита Бенедикта.
— Много добре, яде и пие, сякаш утре светът ще свърши — отвърна монахинята.
Ателстан взе стол и седна до Елизабет. Погледна двете монахини.
— Сестри, бихте ли ни оставили за малко. Мистрес Бенедикта ще остане.
Монахините излязоха. Бенедикта остана до вратата, а Ателстан нежно хвана безжизнената ръка на момичето.
— Елизабет, погледни ме.
Тя вдигна очи.
— Какво искаш? — попита тихо.
— Да ти помогна.
— Не можеш. Те убиха майка ми, а сега прогониха и мен.
Ателстан погледна момичето, после разпятието, заковано на стената отзад. Свали го и го поднесе към Елизабет.
— Вярваш ли в Христа?
— Да, отче.
— Тогава сложи ръка на разпятието и се закълни, че обвиненията ти са верни.
Момичето почти грабна разпятието.
— Кълна се! — твърдо каза то. — Кълна се в тялото Христово.
Ателстан окачи обратно разпятието и клекна до нея.
— Ще ми обещаеш ли нещо?
Елизабет го гледаше мълчаливо.
— Обещай ми, че повече няма да вършиш глупости. Дай ми една седмица — помоли той. — Само една седмица. Ще видя какво мога да направя.