Елизабет кимна и Ателстан трепна, когато видя надеждата, която проблесна в очите й.
— Ще направя каквото мога — повтори той, потупа я нежно по ръката и излезе.
— Какво можеш да направиш? — попита го Бенедикта, когато вратата на миноритките се затвори зад тях.
— Не знам — отвърна Ателстан, — но може би Кранстън може — той въздъхна. — Смятах да оставя сър Джон на мира поне до понеделник, но ще трябва да му напомня, че няма почивка за грешниците.
Те се върнаха в града, минаха по Олдгейт и Корнхил. На ъгъла на Поултри беше пълно с оковани престъпници, заловени след безчинствата им в петък вечер, а голямата желязна клетка на Грейт Кондюит беше пълна с нощни птици и сводници, които обсипаха с подигравки Ателстан, когато го видяха да минава с жена. Поултри, Мърсъри и Уест Чийп бяха спокойни, защото в събота пазарът отваряше по-късно. Чираци подреждаха сергиите, докато боклукчиите и чистачите правеха неохотни опити да почистят боклуците и изпражненията от предишния ден. Една прислужница отвори вратата на Кранстън и безгрижно им каза, че лейди Мод е още в леглото, а сър Джон е отишъл на литургия в „Сейнт Мери льо Боу“.
Ателстан скри усмивката си и заведе Бенедикта направо в „Светият Агнец“, където намериха коронера в любимия му ъгъл да закусва с пай с месо и чаша ейл. Той ги поздрави възторжено и не ги остави на мира, докато не се съгласиха да хапнат нещо. После внимателно изслуша разказа на Ателстан за посещението му при миноритките.
— Какво можем да направим? — попита свещеникът.
Кранстън завря нос в чашата.
— Първо, нямаме доказателство, че Уолтър или Елинор Хобдън са извършили някакво престъпление, така че по закон нямаме право да ги разпитваме. Но аз, като кралски коронер, имам властта да ексхумирам труп. Хобдън каза, че първата му жена е погребана в „Сейнт Джеймс Гарликхайт“, нали?
Ателстан кимна.
— Тогава ще започнем оттам.
— Можем ли да го направим, сър Джон? И какво ще докаже това?
— Първо, аз мога да направя всичко. И второ, кой знае какво ще открием? — Кранстън погледна през прозореца. — Ще трябва да изчакаме да се свечери. Част от гробището там се използва като пазар.
Ателстан затвори очи и въздъхна с раздразнение. Имаше много работа в „Сейнт Ерконуолд“, но както би казал сър Джон: Alea Jacta! Жребият беше хвърлен.
— Не си ли доволен? — попита Кранстън, докато вдигаше чашата към устните си.
— Има още нещо, сър Джон.
И Ателстан накратко описа съобщението, оставено от Ira Dei предишната вечер, опитвайки се да не обръща внимание на ядосаното ахкане на Бенедикта, когато разбра, че не й е казал за опасността.
Кранстън избърса устни с опакото на ръката си.
— Няма значение — каза той. — Гонт е глупак. Ira Dei едва ли би ти се доверил.
— Да, но защо да ми отговаря толкова бързо? — попита Ателстан. — Кой знаеше за посланието от Ira Dei?
— Гонт и предводителите на гилдии. Говорихме за това по същото време, когато ни съобщиха за нападението над Клифорд.
Разговорът прекъсна, когато жената на кръчмаря донесе купа захаросани сливи за сър Джон. Ателстан разсеяно взе една и я лапна. Канеше се да продължи, когато осъзна, че сливите са така плътно оваляни в мед и захар, че залепват за зъбите и венците му. Извини се, отиде до вратата и се опита да извади лепнещите късчета. Внезапно спря и погледна пръстите си.
— Кога за последно направих това? — прошепна.
Погледна през рамо към Бенедикта и Кранстън, които шепнеха, сближили глави. Несъмнено коронерът й обясняваше какво е станало в Гилдхол. Ателстан отиде до умивалника в далечния ъгъл на кръчмата, потопи ръцете си в розовата вода и ги изчисти със салфетка. Чувстваше се леш въодушевен; за пръв път, откакто бяха започнали ужасните убийства, беше съзрял искра светлина в мрака. Погледна пушения бут, който висеше от гредите на тавана и си спомни думите на своя покровител отец Пол.
„Винаги помни, Ателстан“, беше му казал старецът, „че всеки проблем има слабо място. Намери го, разгледай го и скоро ще намериш решението.“
— Какво ти е, монахо? — изрева Кранстън.
Ателстан отново седна.
— Сър Джон, зает ли си днес?
— Естествено! Аз да не съм свещеник!
Ателстан се усмихна.
— Сър Джон, нека минем по стъпките на нашия убиец. Искам да отида пак в Гилдхол, в градината, където е умрял Маунтджой и в залата, където беше отровен Фицрой. Бенедикта, искаш ли да дойдеш?
Жената кимна.
— Какво става, монахо? — любопитно попита Кранстън.
Ателстан се усмихна.
— Нищо особено, сър Джон, но се случва и една захаросана слива да обеси убиец.