Той отказа да каже повече, докато мърморещият Кранстън ги водеше през Чийпсайд до Гилдхол, по коридорите и през дворовете, докато стигнаха малката градина, където беше намушкан Маунтджой. Надменен чиновник се опита да ги спре, но се обърна и побягна, когато Кранстън му изрева няколко думи. Бенедикта се оглеждаше, възхищаваше се на бронзовия сокол на върха на фонтана, на чистата вода, която струеше от устата на леопарди в малък канал, ограден с кринове и диви цветя. Тя мина по тунела от храсти, вързани с върбови клонки и с открито възхищение загледа лозите и розите, които се увиваха около тях. Когато излезе, лицето й беше зачервено от вълнение.
— Красиво е! — извика тя.
Ателстан показа малката затворена градина.
— Мястото на убийството — безизразно каза той. — Там е бил убит Маунтджой.
Всички застанаха до оградата. Ателстан още веднъж се запита как убиецът е успял да стигне до сър Джерард покрай свирепите вълкодави.
— Сър Джон, нека направим отново жива картина.
Ателстан дръпна коронера за ръкава, отвори малката портичка и го вкара в градината.
— Седни на скамейката — той се усмихна. — Бенедикта, готви се да бъдеш вълкодав.
Двамата се усмихнаха, вдигнаха рамене, но се подчиниха. Кранстън се отпусна на скамейката и отпи голяма глътка от меха.
— Така — прошепна Ателстан. — Сър Джерард се припича на слънце в градината с кучетата си. По някое време същия следобед той е убит, намушкан с кама, забита дълбоко в тялото му, но не се е съпротивлявал, а свирепите му кучета не са се опитали да го защитят — Ателстан се върна до портичката и посочи тухлената стена на общината, която затваряше едната страна на градината. — Убиецът не е могъл да дойде оттам — той смени посоката. — Едва ли би могъл да се покачи на оградата зад сър Джерард, защото шерифът и кучетата щяха да го забележат. Не е могъл и да влезе през портичката с изваден нож.
— А ако все пак е било така? — попита Бенедикта. — Ако е бил приятел, когото кучетата биха пуснали, а господарят им учтиво е поздравил?
— Маунтджой нямаше приятели — промърмори Кранстън.
— Все пак — Бенедикта размаха ръце. — Убиецът се приближава достатъчно, вади нож и го забива в сър Джерард.
Ателстан поклати глава.
— Възможно е — каза той, — но малко вероятно. Сър Джерард щеше да види, че убиецът вади кама; той не би могъл да влезе в градината, носейки я в ръка. Щеше да започне схватка, а тогава кучетата със сигурност биха се намесили. Помни, сър Джерард е бил убит без никаква следа от борба.
Бенедикта му се изплези.
— Има само един начин — изръмжа Кранстън и посочи към оградата от колове в дъното на градината. — От прохода между кухните и Гилдхол.
— В оградата има процепи — добави Бенедикта.
Ателстан поклати глава.
— Твърде тесни са, за да хвърлиш кама с такава сила и точност.
Той взе камата на Кранстън, подобна на онази, използвана от убиеца, върна се в Гилдхол и излезе в тъмния проход. Мушна камата през оградата, процепът беше достатъчно широк, но беше прав — никой не би могъл да я хвърли. Чешейки се по главата, Ателстан се върна в градината.
— Мистерия — промърмори той. — Хайде, да отидем в залата за пиршества.
Кранстън направи гримаса към Бенедикта, но последва объркания монах до залата за пиршества. Помещението беше празно, а масите още стояха така, както бяха подредени през съдбовната вечер. Ателстан отрупа Кранстън с поредица от резки въпроси.
Дали помни кой къде беше седял? Кой какво беше ял? Кога са започнали?
После без обяснение се отдалечи и каза, че иска да говори с иконома, който беше присъствал онази вечер.
Кранстън не възрази. Знаеше, че „малкият му монах“ е подплашил някой заек и ще бъде погълнат от работата си, докато не реши проблема. А и нямаше нищо против да седи и да бъбри с красивата Бенедикта, която го разпитваше в подробности за това, което беше споменал Ателстан — кражбата на отсечените глави на предатели от Лондонския мост. Най-после Ателстан се върна.
— Е — извика Кранстън, — откри ли нещо? Ще споделиш ли мислите си с обикновените смъртни?
Ателстан се усмихна и се почука по слепоочието.
— Всичко е объркано — обясни той. — Трябва да седна, да пиша и да мисля.
— Няма по-добро място за това от „Светият Агнец“ — измърмори Кранстън.
Той ги изведе от общината, слязоха по стълбите и се озоваха на оживения пазар. Сергиите вече бяха подредени. Чираци обявяваха с крясъци какви стоки предлагат и цените им, или се опитваха да хващат минувачите за дрехите. На ъгъла на улицата омразният на Кранстън продавач на реликви съсредоточено изброяваше какво продава. Той спря и се заслуша как мъжът споменава различни реликви — от камъка, убил Голиат, до ръката на свети Себи[9].