— Не мога да я намеря — каза той, олюлявайки се застрашително.
Ателстан надникна през рамото му, видя, че пияният свещеник държи книгата наопаки и я взе от ръцете му.
— Позволи ми да ти помогна, отче — предложи той тихо.
Монахът хвърли поглед към Кранстън, с който го предупреди да не се смее, седна на една надгробна плоча и прелисти страниците, докато откри вписването: „Сара Хобдън, починала през 1376 г., северозапад“.
— Къде е това, отче?
Одо посочи отсрещния ъгъл на гробището. Ателстан се усмихна и му върна книгата.
— Отче, ти седни и си почини — той потупа добросърдечно стария свещеник по рамото и изсъска на Кранстън, който посягаше към чудодейния мях, скрит под наметката му: — Да не си посмял! Бедният човек е пил достатъчно, а честно казано, сър Джон, ти също.
Те повикаха работниците и отидоха в онази част на гробището, която им беше показал отец Одо. След като потърсиха известно време, откриха гроба на Сара Хобдън, обрасъл, запуснат и занемарен. Върху дървения кръст, очукан и наклонен на една страна, още личеше името й. Кранстън щракна с пръсти и мърморещите работници започнаха да копаят спечената земя.
— Какво ще докаже това? — попита Ателстан.
Кранстън се опря на надгробната плоча, прегърнал меха така, сякаш беше един от синовете му. Почеса се по носа и посочи към лекаря.
— Мастър Тиоболд, просвети нашия невеж свещеник.
Лекарят намигна на Ателстан.
— Когато получих поканата на сър Джон, внимателно проучих причината за смъртта.
— И?
— Ако е арсеник и то червен арсеник, може да видим нещо, което народът би нарекъл чудо. Позволи ми да те изненадам, отче.
Лекарят отиде и загледа работниците, когато лопатите и кирките започнаха да удрят на кухо, достигнали капака на ковчега. Изхвърлиха от гроба още пръст. Ателстан огледа гробището и потръпна. Сенките се удължаваха. Птичите песни бяха замлъкнали. Само сумтенето на работниците и звукът от копането нарушаваха зловещата тишина.
— Защо тези места са толкова тихи? — промърмори Ателстан. Той наостри слух: до тях долетя шум от бърборене и смях, докато странстващите търговци от другата страна на църквата прибираха сергиите си.
— Готови сме. Сър Джон! — извика лекарят.
— Тогава вадете, момчета.
Един от работниците скочи върху ковчега, завърза въжетата и след много дърпане и ругатни, избелелият от времето, зацапан с пръст ковчег беше изваден от земята. Кранстън благодари на работниците и ги прати при отец Одо. После извади дългата си кама и започна да отваря капака. Ателстан гледаше внимателно как скобите се чупят. Капакът се отвори бавно и със скърцане, сякаш човекът вътре го буташе и заплашваше да излезе. Той пъхна ръце в ръкавите си, затвори очи и прошепна молитва.
Това е Божие правосъдие, помисли си Ателстан, Божие дело.
Последната скоба се счупи. Кранстън вдигна излинелия саван. Ателстан отвори очи, когато го чу да ахва. Лекарят беше коленичил до капака на ковчега и внимателно изучаваше вътрешността му.
Ателстан си пое дълбоко дъх, приближи и погледна в дълбокия дървен ковчег. Монахът замръзна при вида на лицето на трупа: пълно, бяло и восъчнобледо, сякаш направено от лой за свещи. Но по него нямаше никаква следа от разложение. Мъртвата жена беше доста хубава, с овално лице, правилни черти, плътни устни и орлов нос.
— За Бога! — прошепна Ателстан. — Тя е мъртва от три години! Би трябвало да се разлага!
ГЛАВА 13
Лекарят внимателно докосна лицето, после прокара ръка във вътрешността на ковчега. Когато я извади, Ателстан видя, че е покрита с фин червен прах.
— Нищо забележително — отбеляза сухо Дьо Троа. — Виждаш ли, братко, арсеникът е смъртоносна отрова, особено червеният арсеник. Единственият му недостатък е, че след смъртта трупът разкрива присъствието на тази отровна субстанция, защото тя спира разложението — той почука по ковчега. — И преди съм виждал такива случаи. Финият червен прах и липсата на разлагане показват, че бедната жена доста време е приемала червен арсеник.
— Какво ще стане сега? — попита Ателстан и посочи трупа.
— Това е нашето доказателство.
— Ще се закълнем — каза лекарят — за това, което сме видели тук. Това ще удовлетвори всеки съдия.