— Невъзможно! — извика Гудман. — Не помниш ли, сър Джон, лорд Клифорд не беше на пиршеството?
Кранстън здраво затвори меха.
— Да, той каза, че имал работа на друго място, но преди да тръгне, е оставил отровния сладкиш до подноса на Фицрой.
— Разбира се! — Гонт скочи на крака и посочи към бледия си помощник. — Адам, твоя работа беше да определяш местата на трапезата, а после се извини с неотложна работа в града — от гняв лицето на регента пламна на петна. — Беше много настоятелен. Коронерът е прав: дори аз не знаех кой къде ще седи. Това беше поверено на теб и ти упъти всички гости.
Внезапно кметът скочи на крака.
— Кранстън — извика той, — ти си глупак!
— Сър Кристофър — спокойно се намеси Ателстан, — обясни ни какво искаш да кажеш.
Кметът застана в средата на помещението, по тлъстото му лице плъзна самодоволна усмивка.
— Не виждаш ли, милорд? — обърна се той към Гонт. — Маунтджой беше убит, Фицрой беше убит, Стърми беше убит. Но да не забравяме свирепото нападение над милорд Клифорд.
— О, не — каза Ателстан. — Не го забравяме. Ожулвания и драскотини! Нищо сериозно. Сигурен съм, че лорд Адам е наясно.
Гудман отстъпи, прехапал устни, когато осъзна, че е избухнал глупаво.
— Искаш да кажеш… — започна той.
— Искам да кажа — тихо продължи Ателстан, — че когато лорд Адам бъде арестуван и прегледан, ще откриете, че драскотините и тъй наречените рани са само повърхностни.
Гудман бързо се върна на мястото си.
— Какъв майсторски ход — продължи Ателстан. — Но помислете. Ако Ira Dei искаше да убие Клифорд, щеше да го направи.
— Засадата е била уговорена! — изрева коронерът към Гудман. — За да отклони вниманието ни! — той посочи с пръст Клифорд. — Знаеш, че е така, милорд. Ако не си съгласен, свали ризата си, за да видим ужасните рани.
Клифорд го изгледа гневно.
— Милорд Гонт е прав — продължи коронерът. — Ти си знаел кой къде ще седи онази вечер!
— Бях на друго място — тихо каза Клифорд.
— Ти си лъжец! — излая Кранстън.
Клифорд поклати глава отрицателно, но очите му го издаваха.
— Умен ход — продължи Кранстън. — Когато Фицрой умря, ти не беше тук. Но можеше да сгрешиш, милорд. Ако Фицрой беше седнал на друго място, някой друг можеше да изяде сладкиша. Не разбирате ли? — Кранстън се усмихна зловещо на предводителите на гилдии. — Не е било важно дали ще умре Маунтджой, Фицрой или някой друг, стига някой от вас да бъде убит при загадъчни обстоятелства и това да предизвика достатъчно хаос, за да провали плановете на негова светлост регента.
— Ами златото? А смъртта на Стърми? — обади се Никълъс Хъси, докато регентът, приведен напред, гледаше гневно предателя в другия край на залата.
— О, златото — промърмори Кранстън. — Разбира се, това наистина провали всичко, нали? За съжаление кметът и покойният шериф избрали Питър Стърми, известен ключар, да направи ново ковчеже, което трябвало да се заключва с шест ключалки. Само че ти, сър Кристофър, или си забравил, или не си знаел, че нашият мастър Стърми е водел таен живот. Обичал млади момчета. Преди петнадесет години, като много големци от този град, бил замесен в скандал. Нищо не било доказано срещу него, но съм сигурен, че е станал по-потаен, по-предпазлив в тайната си страст — Кранстън млъкна и погледна учителя на краля. — Сър Никълъс, мисля, че по онова време си се обучавал в училището при катедралата „Сейнт Пол“.
Хъси кимна, свел очи, долната част на лицето му беше скрита зад ръцете.
— Да — прошепна сър Джон, — бил си само момче, както и ти, милорд Клифорд, паж във влиятелно лондонско семейство — на сър Реймънд Брагли, тогава шериф на града. Брагли, както си спомня кметът, разследваше скандала и ти, милорд Клифорд, сигурно си четял важните съобщения, които си разнасял напред-назад из града. Подозирам, че си знаел за тайните пороци на Стърми, знаел си и че той не се е отказал от тях. Кой знае? Може дори да те е ухажвал, затова си го изнудил: или е трябвало да ти направи дубликати от ключовете, или да понесе наказанието, полагащо се за содомит — да бъде изгорен жив в Смитфийлд.
Клифорд гледаше към масата, разтворил ръце. Не оказа съпротива, когато Гонт кимна на командира на охраната си да извади камата му от ножницата.
— Разбира се, Стърми е трябвало да умре — продължи Кранстън. — Затова си го примамил в Билингсгейт, където те е чакал на кея. Идеална цел, която да поразиш от някоя сенчеста уличка.