Кранстън вдигна рамене.
— Какво повече да кажа?
Клифорд вирна глава.
— Може би да представиш някакви доказателства! Всичко това са догадки, само хипотези. Нямаш никакво доказателство, с което да убедиш кралския съд. Всеки може да е убил Маунтджой. Всеки е можел да сложи отровния сладкиш на масата на Фицрой. Колкото до Стърми, да, помня скандала, но ти видя тайната му работилница. Всеки може да го е принудил да отиде там и да направи шест ключа!
Кранстън потропа с пръсти по масата, опитвайки се да прикрие смущението си. Погледна изпод гъстите си вежди към Ателстан, който изглеждаше все така спокоен.
— Лорд Адам е прав — заяви кметът. — Съгласен съм с теб, сър Джон, но имаш ли твърдо доказателство, че Клифорд е изстрелял камата и е оставил сладкиша?
— Имаме — обади се Ателстан. — Имаме златото. Такова количество златни кюлчета не може лесно да се разнася из града или да се продаде на пазара — той погледна регента. — Ваша светлост, ако изпратите войниците си в къщата на лорд Клифорд, обзалагам се, че ще намерите доказателството. Търсете също ловен лък или специално изработен арбалет, и ками като тези, с които бяха убити Маунтджой и Стърми. И най-вече шестте златни кюлчета, които милорд Клифорд така ловко е измъкнал от ковчежето. Кражбата минала незабелязано. Никой не подозирал, че някой може да има дубликати от шестте ключа, затова при разкриването на липсата им горкият Стърми щял да понесе вината. Но проблемът с толкова злато е, че като го откраднеш, не можеш да направиш с него нищо друго, освен да го скриеш на сигурно място.
Ателстан застана над Клифорд.
— Защо? — попита той.
Младежът отвърна на погледа му.
— В логиката — продължи монахът — и в математиката първият принцип е да търсиш общ знаменател. Бил си замесен в скандала със Стърми. Имал си уменията да убиеш Маунтджой. Само ти си знаел къде ще седят гостите вечерта, когато Фицрой умря.
Изражението на Ателстан стана каменно, защото предстоеше решаващият му ход.
— И най-накрая, самият Ira Dei те предаде.
Клифорд се стресна:
— Как?
После изстена, осъзнавайки каква ужасна грешка е допуснал.
Гонт щракна с пръсти към командира на охраната.
— Вземи десет стрелци и претърсете къщата на Клифорд! Затворете слугите му! Ако е нужно, подложете ги на мъчения!
— Няма нужда — бял като привидение, Клифорд се изправи.
— Какъв е смисълът? — каза той тихо. — Играта свърши — облиза устни. — Милорд Гонт, аз съм предател, но не повече от всеки друг в тази стая. Търговци, които изстискват бедняците като мокър парцал. Добри хора, когато наперено влизат в църква в неделя, но в понеделник извършват всички смъртни грехове. И се правят на ангели!
— Ами аз? — прекъсна го Гонт. — Аз ти вярвах.
— Ваша светлост, вие не вярвате на никого. Не виждате ли, че идва буря? — той насочи пръст към Гонт. — Не ходете на лов, милорд. Минете по мръсните улици на Съдърк или посетете селата в Южен Есекс. Хората ще ви гледат как минавате с пламтящи от ярост очи. Бурята идва! — Клифорд махна с ръка.
— Тази къща от карти ще се събори, ще изгори от избата до покрива! — той избърса слюнката от ъгълчето на устата си. — Да не мислите, че съм единственият? Не разбирате ли, че в тази стая има хора, които вече планират как да обърнат платната, когато дойде бурята?
Клифорд замълча, погълнат от собствения си гняв.
Ателстан бързо огледа лукавите, потайни лица на водачите на гилдии. Клифорд беше убиец, но беше прав. Гонт би бил глупак, ако вярваше на когото и да било от тези мъже.
— Ти си предател! — изпищя Гудман и скочи на крака. — Предател и престъпник! Спотаен убиец!
— За Бога! — изрева Клифорд и скочи на крака, отблъсквайки ръката на един от войниците. — Маунтджой беше алчен демон, Фицрой — продажен чревоугодник. Колкото до Стърми, ти го избра, не аз.
— Отведете го! — нареди Гонт.
Клифорд се обърна и плю по посока на регента.
— „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“ Спомни си това, милорд, когато изгорят двореца ти, Савой Палас[12].
— Чакайте! — Гудман, който пръв се беше съвзел, сега се изпъчи в справедлив гняв. — Милорд, откъде да знаем дали този човек не е самият Ira Dei?
Клифорд отметна глава и се разсмя.
— Глупав и жалък страхливец! — изсъска той дрезгаво. — Да не си слабоумен? Не съм Ira Dei. Но нямаше да го познаете, дори да седеше в тази зала.
12