— Кой е тук? — извика той.
Думите му отекнаха и увиснаха във въздуха. Стиснал тоягата, Ателстан мина през тъмния неф към олтарната преграда.
— Кой е там? — отново извика той. — Това е Божи дом!
— За Бога, послушнико, стресна ме!
Ателстан рязко се завъртя и смътно различи едрата фигура на сър Джон, облегнал се на една колона и прегърнал чудодейния мях.
— Сър Джон, от теб ще ми побелее косата!
— Тогава оплешивей, братко, и няма да те е грижа — също като мен! — Кранстън потупа пода до себе си. — Ела, седни. Къде беше?
Ателстан приседна до пълния си приятел.
— Искаш ли вино?
— Сър Джон, това е църква.
— Поговорих си с добрия Бог, няма нищо против.
— В такъв случай, сър Джон… — Ателстан вдигна меха и отпи голяма глътка. — Вярно е — промърмори той, — че виното весели човешкото сърце — после го върна на коронера. — Сър Джон, ходих да видя Елизабет Хобдън при миноритките. Тя е доволна и щастлива.
— Баща й и мащехата й са в затвора Маршълсий — промърмори Кранстън. — Бог знае какво ще стане с тях. Но докато нещата не се изяснят, момичето ще остане в манастира. Къде другаде беше? — попита той.
— В ада, сър Джон. Или по-точно, в тъмниците на Тауър. Утре призори Адам Клифорд ще бъде обезглавен. Помоли ме да го изповядам.
— Теб!
— Да, сър Джон. Каза, че може да се изповяда единствено на мен.
— И какво ти каза?
Ателстан поклати глава.
— Не можеш да ми задаваш такъв въпрос, сър Джон. Дори папата не може да отмени тайната на изповедта.
— Но арестували ли сме истинския виновник? — тревожно попита Кранстън.
— Да, сър Джон.
— Съжалява ли?
— Съжалява, че ще умре, но за него това е било игра, нещо като турнир — въпрос на късмет и умения.
— A Ira Dei.
Ателстан си пое дълбоко дъх и реши, че ще е по-добре да не казва на сър Джон за срещата си край кея.
— Хайде, братко — настоя Кранстън. — Сигурно си задал на Клифорд този въпрос. И той не влиза в тайната на изповедта.
— Да, питах го — Ателстан стисна тлъстата китка на приятеля си. — Сър Джон — прошепна той, — ще ти кажа, само ако се закълнеш в Бога, че няма да кажеш на никого!
— Имаш думата ми, това е достатъчно.
— Попитах Клифорд за Ira Dei. Той веднага отрече да знае нещо, после каза, че откакто го арестували, размишлявал за много неща, но не бил сигурен кой е Ira Dei. Това беше предсмъртната му изповед, предстоеше му скоро да се изправи пред Бога, затова не искаше да се обременява с греха на необосновани обвинения, но…
— Какво?
— В редките случаи, когато Клифорд се е срещал с Ira Dei, той бил с качулка, а гласът му звучал преправено и приглушено. Въпреки това, заради произнасянето на някои думи, Клифорд решил, че това е сър Никълъс Хъси.
— Хъси! — възкликна Кранстън.
— Сър Джон, това са само подозрения на Клифорд. Но той ще умре и няма лична изгода да лъже.
Коронерът се облегна и подсвирна тихичко.
— Ако Хъси е нашият човек — каза той, — това означава, че и младият крал е замесен. Каква игра играят? Едно е да се съюзиш с враговете на регента, но да ги контролираш?
— И аз си го помислих, сър Джон, но има логика.
Ателстан започна да изброява на пръсти.
— Първо, ще има бунт. Второ, бунтът ще атакува властта, с други думи, регента. Трето, ако искаш да обуздаеш див кон, какво ще направиш? Ще го държиш за юздите или ще се опиташ да останеш на седлото?
Кранстън кимна.
— Разбира се, Хъси е на седлото. Да, да — продължи той възбудено. — Регентът не е предизвикал проблемите, но когато бунтът започне, Хъси ще направи необходимото той да понесе вината. А пък Ричард ще бъде невинният млад крал, който не е извършил никакво престъпление, но не е можел да влияе на злия си чичо.
— Точно така, сър Джон. Бунтът ще свърши, Гонт може да си отиде и селските водачи да изчезнат, но Короната ще оцелее.
Кранстън отпи още една глътка от меха и се засмя горчиво.
— Пази ни, Боже — прошепна той, от лъжите на принцовете. На никого няма да кажа, братко. Но ще наблюдавам зорко сър Никълъс Хъси!
— Е, всичко свърши, сър Джон — Ателстан се обърна и почувства студенината на колоната до горещата си буза.