— Много добре.
Отново поеха из коридорите и след минути се срещнаха с полковник Пряхин.
— Е, как е? Добре ли мина?
— Нет проблем.
Леденият въздух ги посрещна на излизане. Сложиха ръкавиците и се отправиха към камиона. Моторът на автомобила още работеше и мъжът, който стоеше на стража, чакаше на волана. Като видя другарите си да идват, изскочи и отиде да отвори отзад.
Качиха се в затворената каросерия и подредиха двете сандъчета в специални контейнери, разделени един от друг. След като прибраха радиоактивния материал на сигурно място, Руслан махна към трите трупа, проснати в ъгъла — пазача, убит на влизане, и двамата мъже от залата за видеомониторинг, които бяха пренесли дотук.
— Завийте тези тела и вкарайте пленниците.
Мъжете метнаха платнище върху труповете, а Руслан и Аслан приготвиха пистолетите. Приключили с приготовленията, Малик направи знак на стоящите отвън и двамата руски пленници се качиха в товарното отделение на камиона. Руслан и Аслан ги оставиха да минат, след това насочиха оръжия в тила им и стреляха почти едновременно.
Трак.
Трак.
Докато хората му чистеха кръвта в товарното отделение и хвърляха новите трупове върху другите, Руслан изскочи навън и отиде да седне на мястото на шофьора. До него вече се настаняваше полковник Пряхин. Камионът потегли и премина през портала, напускайки територията на химическия комплекс.
— Сигурен ли сте, че искате да излезете с нас? — попита шефът на групата руския офицер.
— Сигурно се шегувате — отговори нервно Пряхин и се разсмя пресилено. — Разбира се, че искам. Официално не съм в „Маяк“. Влязох с анонимен пропуск и присъствието ми тук не е регистрирано. Не бива да ме виждат вътре. Ако не изляза с вас, с кого тогава?
Руслан обърна палец, сочейки към будката на пазача, която чезнеше назад, зад затворената порта.
— Можем ли да бъдем спокойни по отношение на онези типове?
— Вече ви казах, че са мои доверени хора. Командвал съм ги в Чечня и отговарям за тях.
Камионът прекоси територията на Производствено обединение „Маяк“ по същия път, по който бе минал преди половин час в обратна посока, и спря пред главния портал. Мъжът, който беше останал да пази в караулното помещение, скочи в товарното отделение и автомобилът потегли отново. След минути свърна по Ленински проспект и потъна в ледения мрак на нощта, понесъл новия кошмар на човечеството.
I
Томаш забеляза мъжа на тясното мостче между синьото и зеленото езеро. Беше рус, с късо подстригана, почти щръкнала нагоре коса и тъмни очила, които криеха очите му. Седеше на волана на малкия си черен автомобил и съзерцаваше пейзажа като човек, който се наслаждава на природата, докато чака някого.
— Сигурно е турист — прошепна Томаш.
— Какво? — попита майка му.
— Онзи човек. Караше след нас от Понта Делгада, не забеляза ли?
— Не. Защо?
Томаш се взира още някое време в непознатия, който бе спрял пред моста, после поклати глава и се усмихна успокоен.
— Няма нищо — каза той. — С тези мои мании…
Дона Граса обходи с поглед пейзажа, наслаждавайки се на хармонията, която я изпълваше с мир и покой. Тучната зелена долина се разстилаше пред очите й. Сред буйната зеленина от двете страни на невисок мост бяха разположени изумително красиви водни огледала. Борова гора ограждаше пасищата, изпъстрени с хортензии и обички, които бяха превзели склоновете.
— Колко е красиво! — възкликна тя.
Синът й кимна утвърдително с глава.
— Един от най-хубавите пейзажи в света, без съмнение.
— Ах, наистина! Великолепен е!
— Знаеш ли как се е образувало всичко това, мамо?
— Нямам представа.
Томаш протегна дясната си ръка и посочи дългата стена, ограждаща хоризонта като пръстен.
— Това е кратер на вулкан, виждаш ли?
Безпокойство припламна в очите на дона Граса.
— Шегуваш се!
— Сериозно — настоя синът. — Нали виждаш онази стена, в дъното, която огражда цялата долина? Това са стените на кратера, които се издигат над петстотин метра надморска височина. Ние сме точно по средата на калдерата.