— Не.
— Поне чуйте какво имаме да ви казваме. Ще видите, че няма да съжалявате…
По лицето на Томаш се изписа озадаченост.
— За какво, по дяволите, става въпрос?
— Поверително е.
— Наистина ли очаквате, че ще си прекъсна почивката, за да се срещна с бог знае кого и бог знае за какво?
— Знам само, че става въпрос за нещо с първостепенна важност.
Томаш се втренчи в американския лейтенант, размисляйки над поканата. Някакъв big shot6 от Вашингтон беше дошъл, за да говори с него по много важен въпрос?
В интерес на истината, не виждаше как би могъл да им бъде полезен, но бе факт, че успяха да събудят любопитството му.
— Върви, сине — намеси се дона Граса. — Не мисли за мен.
Историкът прехапа устни разколебан.
— Казвате, че ще отнеме само няколко часа?
— Да, сър.
— А майка ми?
— Предвид поверителния характер на срещата, опасявам се, че няма да може да присъства, сър. Ще се наложи да я оставим в Понта Делгада.
Томаш погледна към дона Граса.
— Какво мислиш, мамо?
— Ох, сине, искам само да се прибера в хотела. Чувствам се изморена и бих си подремнала малко, ако нямаш нищо против.
Томаш потърка брадичка и изгледа лейтенант Андерсън.
— Коя е тази особа, която иска да говори с мен?
Лейтенантът не можа да сдържи изплъзналата му се победоносна усмивка, убеден, че битката е спечелена. Бръкна в джоба на панталоните си и извади мобилен телефон.
— Разговарях с него, но не знам името му. За нас е Eagle One7. — Показа мобилния си телефон. — Но ми бе разрешено да му се обадя, за да говорите вие с него, ако се наложи. Смятате ли за необходимо?
— Разбира се.
Американецът набра някакъв номер и установи връзка.
— Добро утро, сър. Лейтенант Андерсън се обажда. В момента съм с професор Норона, който иска да говори с вас… yes, sir… right away, sir.
Андерсън подаде телефона на събеседника си. Томаш го пое внимателно, като че в телефонния апарат бе скрит капан.
— Ало?
От другата страна на линията долетя смях.
— Fucking8 гений! Как върви работата?
Басовият дрезгав глас, както и стилът на изразяване, недвусмислено издаваха почерка на шефа на Дирекция „Наука и технологии“ на ЦРУ, с когото се беше запознал преди години.
Беше Франк Белами.
— Здравейте, мистър Белами — поздрави Томаш с ледена нотка, щом разпозна гласа. — Как сте?
— Ама че тон — отбеляза мъжът от другата страна на линията през нов залп от смях. — Не ми казвайте, че не се радвате да ме чуете…
— В отпуск съм, мистър Белами — въздъхна историкът. — Какво иска ЦРУ от мен?
— Трябва да говорим.
— Вече ви казах, че съм в отпуск.
— Да върви по дяволите този ваш отпуск! Отнася се за нещо изключително важно.
Томаш обърна очи нагоре и се зареди с търпение.
— Хайде, казвайте.
Франк Белами направи пауза, сякаш преценяваше какво може да каже по телефона, и сниши глас при отговора.
— Националната сигурност.
— Чия? Вашата ли?
— На Съединените щати и Европа. В това число и на Португалия.
Португалецът се изсмя.
— Шегувате се — каза той. — Португалия няма проблеми с националната сигурност.
— Вие го казвате. Но аз имам друга информация.
— Каква информация?
— Случват се неща, които могат да претърпят твърде сериозен обрат.
Томаш присви очи заинтригуван.
— Моля?
Американецът изхъмка и постави пръст на бутона за изключване, убеден, че Томаш няма да му избяга.
— Ще се видим на обяд.
II
Гръмотевичният глас раздра въздуха повелително.
— Ахмед, ела тук!
Момчето скочи стреснато и не се поколеба нито секунда. Излезе тичешком от стаята и намери баща си, седнал на дивана в хола, а до него старец с бяла заострена брада и тюрбан на главата. Ахмед го беше виждал отдалече в джамията — водеше често молитвите.
— Да, татко?
Без да обръща внимание на въпроса на сина си, господин Бараках се обърна към госта си.
— Това е моето момче.
Старецът внимателно огледа Ахмед, изучавайки го с добродушно изражение.