— Съливан на телефона.
— Здрасти, Грег. Томаш Нороня е, от „Гулбенкян“.
— Hi, Томаш. Как сте?
Американският културен аташе говореше португалски със силен американски акцент.
— Всичко е наред. А вие как сте?
— Great.12 Как беше в Кайро?
— Нормално. Мисля, че ще сключим сделка за закупуването на стелата, която отидох да проуча. Сега е ред на администрацията да реши, разбира се, но моето мнение е положително и поставените условия ми се струват приемливи.
— Не знам какво толкова специално намирате в тези египетски вехтории — разсмя се американецът. — Мисля, че има по-интересни неща, за които човек да си похарчи парите.
— Говорите така, защото не сте историк.
— Може би. — Смени тона. — Томаш, помолих да ми се обадите, защото се налага да отскочите тук, до посолството.
— Защо? Какво става?
— Става въпрос за… за нещо, което не бих искал да обсъждаме по телефона.
— Да не би да има някакви новини относно предложението, което направихме на „Гети център“. Може би в Лос Анджелис са одобрили…
— Не, не е това — прекъсна го Съливан. — Става въпрос за нещо друго.
— Хм — промърмори Томаш, опитвайки се да отгатне какво ли би могло да е. Може да е някаква новост в Еврейския музей, помисли той. Откакто беше започнал да учи иврит и арамейски език, американският културен аташе често му натякваше, че трябва да отиде до Ню Йорк да види музея.
— Добре. Кога искате да мина?
— Днес следобед.
— Следобед ли? Не знам дали ще мога. Родителите ми ще пристигнат след малко, а трябва да мина и през факултета.
— Томаш, трябва да се видим днес следобед.
— Но защо?
— Преди малко пристигна един човек от Америка. Дошъл е специално, за да говори с вас.
— За да говори с мен ли? Кой е този човек?
— Не мога да ви кажа по телефона.
— О, моля ви.
— Не мога.
— Да не е Анджелина Джоли?
Съливан се разсмя.
— Gosh13, вие наистина сте обсебен от Анджелина Джоли. Отново ми говорите за нея.
— Просто жената има забележителни… атрибути — отвърна Томаш с усмивка. — Но щом не е Анджелина Джоли, тогава кой?
— Ще видите.
— Грег, прекалено зает съм, за да се занимавам с досадници, разберете ме. Ако не ми кажете кой е, няма да дойда при вас.
Културният аташе се колебаеше от другата страна на линията.
— Okay, ще ви подскажа малко. Но ще ми обещаете, че ще наминете тук в три следобед.
— В четири.
— Много добре, в четири следобед тук, в посолството. Но нали наистина ще дойдете?
— Бъдете спокоен, Грег.
— Добре тогава. До скоро.
— Чакайте — почти извика Томаш. — Още нищо не сте ми подсказали, по дяволите.
Съливан прихна.
— Damn14! Надявах се да забравите.
— Много хитро, нали. И така? Какво ще ми кажете?
— Поверително е.
— Да, добре. Хайде, изплюйте камъчето!
— Okay — съгласи се американецът. Пое дълбоко дъх. — Ето го и камъчето.
— Кажете.
— Томаш, предполагам сте чували за ЦРУ?
Историкът си помисли, че не е чул добре.
— Какво?
— Ще говорим в четири.
И изключи.
Стенният часовник показваше дванайсет и петдесет на обяд, когато някой почука на вратата на кабинета. Дръжката се завъртя и Томаш видя познато лице да наднича през пролуката. Беше жена с руси къдрави коси и големи очила, иззад които блестяха кристалнозелени очи, почти същите като неговите.
— Може ли?
— Мамо — възкликна историкът и се надигна от стола. — Всичко наред ли е?
— Скъпи ми сине — каза тя, прегръщайки и обсипвайки го с горещи целувки. — Ти как си?
Дълбока кашлица зад нея издаде още нечие присъствие.
— Здравей, татко — поздрави Томаш, подавайки му официално ръка.
— Еее, момче? Как вървят нещата тук?
Стиснаха си ръцете малко непохватно, застанали един пред друг, както винаги ставаше, когато се срещаха.
— Всичко е наред — каза Томаш.
— Кога ще си намериш жена да се грижи за теб? — попита майка му. — Вече си на четиридесет и две години, трябва да си уредиш живота отново, сине.