— Мисля по въпроса.
— Трябва да ни зарадваш с внучета.
— Добре, добре.
— Няма ли възможност ти и Конщанса… мм… вие…
— Не, няма — отряза я Томаш.
Погледна часовника, опитвайки се да промени темата на разговора.
— Ще обядваме ли?
Майката се поколеба.
— Да, но… нека първо да поговорим.
— Ще си говорим в ресторанта. — Кимна леко с глава. — Хайде. Вече съм запазил маса и…
— Трябва да поговорим тук — прекъсна го тя.
— Тук ли? — учуди се синът. — Но защо?
— Защото се налага да си поговорим насаме. Без чужди хора наоколо.
Томаш погледна недоумяващо и бавно затвори вратата на кабинета. Дръпна два стола и след като родителите му седнаха, се върна на мястото си зад бюрото.
— Какво има? — попита той и впери поглед в тях. — Какво става?
Родителите му изглеждаха объркани. Жената погледна съпруга си нерешително, сякаш го молеше той да говори. Но той нищо не каза, което я принуди да вземе думата.
— Татко ти има нещо да ти казва. — Отново погледна мъжа си. — Нали, Манел?
Бащата се изправи на стола и се покашля.
— Притеснен съм, защото един мой колега изчезна — каза явно угрижен. — Аугущо…
— Манел — сряза го жена му. — Без да шикалкавиш.
— Не шикалкавя. Изчезването на Аугущо много ме разтревожи.
— Не сме дошли тук да говорим за Аугущо.
Томаш погледна първо единия, после другия.
— Кой е Аугущо?
Майката подбели очи с досада.
— Преподавател, Аугущо Сиза, колега на баща ти във факултета. Преподава физика. Изчезна преди две седмици.
— Наистина ли?
— Сине, тази история въобще не ни интересува. Ние дойдохме тук за друго. — Изгледа мъжа си. — Нали така, Манел?
Мануел Нороня наведе глава и се вторачи в ноктите си, пожълтели след толкова години тютюн между пръстите. Седнал зад бюрото си, Томаш се вгледа в баща си. Беше оплешивял почти напълно, оредяла бяла коса се беше задържала единствено на тила и зад ушите. Гъстите му непокорни вежди бяха посивели и лицето му беше изпито, може би прекалено, с изпъкнали скули, подчертаващи хлътналите светлокафяви очи. Многобройни бръчки браздяха лицето му като белези от рани. Баща му видимо остаряваше — слаб и стар, съсухрен и сбръчкан, останал само кожа и кости. Беше на седемдесет и годините започваха да му тежат; невероятно беше, че още преподава математика в Университета в Коимбра. Благодарение единствено на ясния си остър ум. И въпреки това му се наложи да иска специалното разрешение на ректора, иначе отдавна щеше да линее вкъщи.
— Манел — настоя жената. — Хайде. Ако ти не кажеш, аз ще кажа.
— Но какво има за казване? — попита Томаш, заинтригуван от тази мистериозност.
— Добре — каза бащата.
Професорът по математика не беше от приказливите. Синът му беше свикнал да го вижда странящ от другите години наред, мълчалив, с вечната цигара в ръка, затворен в кабинета си на тавана, без да изпуска молива или тебешира, скрит от живота — нещо като отшелник, посветил се на абстракцията. Неговият свят се свеждаше до теоремата на Кантор, геометрията на Евклид, теоремите на Ферма и Гьодел, фракталите на Манделбро, уравненията на Лоренц; империята на числата. Живееше в облаците на уравненията и цигарения дим, потънал в нереален свят, далеч от хората, в аскетична изолация, забравил сякаш за семейството си. Беше роб на никотина и числата, на формулите и функциите, теорията на множествата и вероятностите, на симетрията, на числата фий пи и на всичко, свързано с всичко. С всичко.
С изключение на живота.
— Ходих на лекар — съобщи Мануел Нороня, като че това беше всичко, което имаше да казва.
Настана тишина.
— И? — насърчи го синът.
Старият професор, разбирайки, че от него се очаква да продължи да говори, се размърда на стола.
— Започнах да кашлям от известно време, от две-три години. — Покашля на два пъти, сякаш да покаже. — Първо си помислих, че е настинка, а после, че е някаква алергия. Но проблемът е, че кашлицата се задълбочи и започнах да губя апетит. Отслабнах и се почувствах немощен. Аугущо ме беше помолил по онова време да му проверя едни уравнения и реших, че умората е от прекалена работа. — Сложи ръка на гърдите. — После гърдите ми започнаха да свирят при дишане. — Пое си дълбоко дъх, при което се чу изсвирване, идващо от гръдния кош. — Майка ти ме накара да отида на лекар, за да видим какво ми е, но аз не й обърнах внимание. Тогава се появи главоболието, а също и болките в костите. Мислех си, че е от работа, но майка ти не спря да настоява, докато не записа консултация с доктор Говея.