— Какво искате да кажете с това? — попита Томаш, който недоумяваше как да разбира значението на тази сентенция в контекста на разговора.
— Ако вие бяхте мъдреци, щяхте да знаете, че има време за всичко — поясни Тензин. — Сега е време за чай.
Гостът погледна отчаяно към чашата си с чай, не смяташе, че е в състояние да изпие този бълвоч. Дали не трябваше да каже нещо? Или просто да го погълне и да си мълчи? Ако откажеше чая, нямаше ли да наруши тибетския етикет? Дали би могъл да го направи по някакъв специфичен начин? Как да постъпи в крайна сметка?
— Учителю — реши се той, — нямате ли нещо друго, освен този… мм… чай?
— А какво друго желаете?
— Не знам… нямате ли нищо за ядене? Признавам си, че след голямото пътуване днес съм малко гладен. — Погледна към Ариана. — И ти си гладна, нали?
Иранката кимна утвърдително.
Бодхисатва даде нареждане на тибетски и монахът просто се изпари. Тензин остана смълчан, съсредоточил цялото си внимание върху чая, сякаш в този момент чаят беше единственото важно нещо в цялата Вселена. Томаш се опита да му зададе някои въпроси за случилото се в Принстън, но домакинът сякаш не го забелязваше. Той наруши безмълвието си само веднъж.
— Една дзен поговорка казва така: и говоренето, и тишината минават границата.
Никой повече не проговори, докато тибетецът си пиеше чая.
Междувременно се появи монахът, който им беше поднесъл чая. Този път на подноса не носеше чайник, а две димящи панички. Коленичи до гостите и на всеки подаде по една паничка.
— Тюкпа — каза с усмивка.
Не го разбраха, но благодариха.
— Тху джичи.
Монахът посочи паничката.
— Тюкпа.
Томаш я огледа любопитно. Беше супа от спагети с месо и зеленчуци, изненадващо апетитна на вид.
— Тюкпа?
— Тюкпа.
Историкът погледна към Ариана.
— Явно това се нарича тюкпа.
Изядоха я с удоволствие, макар че това се дължеше по-скоро на глада, отколкото на качеството на супата. В интерес на истината, Томаш не беше голям почитател на тибетската гастрономия. Малкото дни, прекарани тук, му бяха достатъчни, за да разбере, че местните ястия, освен че не бяха кой знае колко разнообразни, не се отличаваха с изискан вкус. Китайските ресторанти, предлагащи най-вече съчуанска кухня, бяха истинска благодат, навярно единственото хубаво нещо, което анексирането бе донесло на тибетците.
Когато гостите привършиха супата, видяха, че и бодхисатва беше изпил чая си и изглеждаше потънал в медитация. Монахът, който им беше сервирал, отнесе празните панички и двамата останаха мълчаливи, изчаквайки нещо да се случи.
След двадесет минути Тензин отвори очи.
— Поетът Башо е казал: — подхвана той — не търси стъпките, оставени от старейшините, потърси онова, което те са търсили.
— Моля?
— Вашето търсене е насочено предимно към старци. Айнщайн, Аугущо, аз. Не търсете нашите пътища, потърсете онова, което ние търсихме.
— А ако вашето търсене ни отведе до целта на нашето търсене? — попита Томаш. — Няма ли да бъде по-лесно да стигнем до целта, следвайки стъпките на онзи, който вече е стигнал дотам?
— Кришнамурти е казал: медитацията не е средство за постигане на една цел; тя е колкото средство, толкова и цел.
— Какво искате да кажете с това?
— Че търсенето не е само средство за постигане на целта, то самото е цел. За да се стигне до истината, трябва да се измине пътят.
— Разбирам — каза Томаш. — За нещастие, поради причини, които не зависят от нас, пътят, който старейшините са изминали, е и цел на нашето дирене. Искаме да научим истината, но трябва също да опознаем пътя, който вие сте изминали, за да стигнете до истината.
Тензин се замисли за момент над отговора.
— Вие имате своите причини и аз трябва да се съобразя с тях — отстъпи той. — Както е казал Цай Кен Тан: в прекалено чистата вода няма риба. — Въздъхна, преди да продължи. — Приемам аргументите ви, че водата не може да е съвсем бистра, и ще ви разкрия всичко, което знам за проекта.
Двамата посетители размениха погледи, облекчени, че най-сетне щяха да се доберат до онова, което търсеха.
— При срещата си в Принстън с Айнщайн министър-председателят на Израел го предизвикал да докаже съществуването или несъществуването на Бог. Айнщайн му отвърнал, че било невъзможно да се докаже подобно нещо. Няколко дни по-късно обаче, за да се откъсне за малко от упорития труд в търсене на Единната теория, реши да ме разпита за отговорите, които източната мисъл дава на въпросите, свързани с Вселената. И той като вас изглеждаше шокиран от сходствата между написаното в свещените текстове и последните открития в областта на физиката и математиката. Бидейки евреин, той се зае да изучава Стария завет в търсене на подобни следи. Дали Библията не криеше научни истини? Дали древната мъдрост не криеше повече знания, отколкото се предполага? Дали мистицизмът не е сам по себе си по-голямо познание, отколкото се мисли?