— И къде се намира тази формула?
— В ръкописа.
— В Die Gottesformel?
— Да.
Томаш погледна Ариана. Жената повдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не е намерила нищо подобно в документа.
— В коя част на ръкописа?
— Скрита е.
Историкът потърка брадичката си замислено.
— Но защо му е трябвало на Айнщайн да крие това? Ако той е открил доказателство за съществуването на Бог, най-естественото нещо, което би могъл да направи, е да го обяви на всеослушание? Защо му е трябвало да държи в тайна такова необикновено откритие?
Защото искаше да уточни още нещо.
— Какво да уточни?
Тензин пое дълбоко дъх.
— Този труд бе създаден между 1951 и 1955 г., годината, в която Айнщайн почина. Проблемът е, че наличието на фоново лъчение от Големия взрив по онова време беше само теоретично предположение, направено малко преди това, през 1948 година. Как можеше авторът на Теорията на относителността да заяви категорично, че шестте дни на Сътворението отговарят на петнадесетте хиляди милиона години съществуване на Вселената, след като изчисленията се основаваха на предсказанието за някакво остатъчно излъчване, което само по себе не беше нищо друго, освен академична хипотеза? В онези времена не съществуваха и толкова прецизни изчисления за възрастта на Вселената, с каквито разполагаме днес. Не забравяйте, от друга страна, че тогавашната научна общност поставяше теорията за Големия взрив наравно с Теорията за вечната Вселена. При това положение можеше ли Айнщайн да рискува своята репутация?
Томаш поклати утвърдително глава.
— Разбирам…
— Айнщайн реши, че не може да си позволи да изпадне в смешно положение и затова взе предпазни мерки. Най-напред описа тези открития в ръкописа, наречен Die Gottesformel. Опасявайки се, че документът може да попадне в неподходящи ръце, той предвидливо го шифрова, така че да не позволи на друг, освен на мен и на Аугущо, да го разбере. Като допълнително предпазно средство използва двоен шифър, за да скрие самото доказателство за съществуването на Бог.
— Двоен шифър ли?
— Да.
— И какъв е ключът?
Тензин поклати глава.
— Не знам — каза. — Знам само, че първият ключ е свързан с името му.
— С името на Айнщайн?
— Да.
— Хм — прошепна Томаш, замисляйки се над тази информация. — Ще трябва внимателно да проуча това. — Взря се в тибетеца отново. — И къде е това шифровано послание? Онзи ребус, написан в края на ръкописа ли?
— Да.
— Онова място, където се казва виж знака и някакви букви?
— Точно това.
— Шест букви, разделени на две групи, започващи с удивителен знак — спомни си Ариана. — Ya ovqo.
— Сигурно е това — допусна Тензин. — Не помня точно, както можете да предположите. Минаха много години.
— Разбирам — каза Томаш. — Значи това са мерките, които е взел?
— Не — отговори тибетецът. — Шифроването на тайната беше само първата от предпазните мерки. Айнщайн не искаше да рискува и като ни връчи ръкописа, ни накара да обещаем нещо. Документът да види бял свят само ако теорията за Големия взрив се потвърди и действително се открие реликтово космическо лъчение. Освен това поиска ние да продължим изследванията, за да докажем съществуването на Бога и по друг път.
— Друг път ли? Какъв път?
— Трябваше сами да го открием — отвърна Тензин. — Лао Дзъ е казал: когато един път стигне до края си, направи промяна, а след като се промениш, продължи напред.
— Какво ще рече това?
— Че аз и Аугущо тръгнахме по различни пътища, за да стигнем до едно и също място. След смъртта на Айнщайн аз се завърнах в Тибет и дойдох тук, в манастира „Ташилунпо“, следвайки моя път към потвърждението на Божието съществуване. След цял живот в медитация достигнах светлината. Слях се с Дхармакая и станах бодхисатва.
— А професор Сиза?
— Аугущо взе ръкописа със себе си и също пое пътя на диренето на доказателство за съществуването на Бог.
— Какъв е този път?
— Пътят на Аугущо беше западната наука, разбира се. Пътят на физиката и математиката.
— А какво стана после?
Тензин се усмихна.
— Условията на Айнщайн за огласяването на ръкописа най-сетне бяха изпълнени.
— Какво по-точно имате предвид?