— Хм — промърмори той. — Аз се интересувам от въпроса за атомната бомба. Сигурен ли сте, че в ръкописа на Айнщайн няма формула за леснопроизводима атомна бомба?
— Сигурен съм.
— Видяхте ли ръкописа?
— Разбира се, че го видях. В Техеран.
— Това вече го знам. Онова, което искам да знам, е дали успяхте да го прочетете?
— Не, не съм го чел.
— Тогава как можете да сте сигурен в това, което казвате?
— Разговарях с един тибетец, бивш физик, който е работил с Айнщайн и професор Сиза в Принстън.
— И той ви каза, че ръкописът не се отнася до атомната бомба?
— Да.
— А вие потвърдихте ли тази информация?
— Потвърдих я.
— Как?
Томаш кимна с глава към кабинета на директора на имиграционната служба.
— Ариана е чела оригиналния ръкопис и всичко съвпада.
Грег обърна лице и изгледа иранката, която попълваше имиграционните документи.
— Тя е чела ръкописа, така ли?
— Да.
Аташето остана загледан в Ариана, без да откъсва очи от нея, явно обмисляйки нещо, и накрая взе решение.
— Извинете — каза на Томаш. — Налага се да разреша някои дребни проблеми.
Извади мобилния телефон от джоба си и се отдалечи, изчезвайки в един от коридорите на летището в Лисабон.
Бюрократичните процедури продължиха цяла вечност — попълване на документите, проверка, обаждания по телефона, събиране на печати. Междувременно Грег се завърна и малко след това беше извикан в кабинета на директора на имиграционната служба. Томаш наблюдаваше разговора им зад стъклото. Най-сетне той и иранката се сбогуваха с Морейра и се отправиха към вратата.
— Сега тя е под наше покровителство — съобщи Грег на излизане от кабинета.
— Как така под ваше покровителство? — учуди се Томаш.
— Искам да кажа, под покровителството на американското посолство.
Историкът втренчи изумен поглед в аташето.
— Не разбирам — възкликна той. — Нали оправиха документите й?
— Оправиха ги, разбира се. Но тя ще остане под наше покровителство. Сега ще отиде в посолството.
Томаш погледна към Ариана, която му се стори изплашена, а после отново към Грег.
— Ще отиде в посолството ли? И защо?
Аташето повдигна рамене.
— Трябва да я разпитаме.
— Но за какво ще я разпитвате?
Грег прехвърли ръка през рамото му с бащински жест.
— Вижте, Томаш. Доктор Ариана Пахраван е отговорна фигура в иранската ядрена програма. Трябва да я поразпитаме, нали разбирате?
— Но какво значи това? Ще поговорите с нея около час?
— Не — каза американецът. — Ще поговорим с нея няколко дни.
Томаш зина от изненада.
— Ще я разпитвате няколко дни? Хич не си го и помисляйте! — Протегна се и хвана Ариана за ръката. — Ела, да си тръгваме!
Опита да си проправи път, но Грег го задържа.
— Томаш, хайде да не го правим по трудния начин, моля те.
Историкът го изгледа ядосан.
— Грег, тук има някакво недоразумение. Опитвате се да направите трудно нещо, което не представлява никаква трудност.
— Чуйте ме, Томаш…
— Не, вие ме чуйте. — Насочи показалеца си към него. — Разбрахме се по телефона, че Ариана може да дойде в Португалия и че вие ще уредите всичко. Разбрахме се, че тя е свободен човек и че ще я защитите от евентуална заплаха от иранска страна. Моля, да си изпълните обещанието.
— Томаш — каза Грег търпеливо, — договорихме се, при условие че вие ни предадете тайната на ръкописа на Айнщайн.
— Вече го направих.
— Тогава каква е Божията формула?
Томаш замръзна, търсейки някакъв отговор из паметта си, но не намери такъв.
— Аз… още работя по разбулването на тайната й.
Лицето на Грег грейна в победоносна усмивка.
— Виждате ли? Вие не сте изпълнили вашата част от обещанието.
— Но ще я изпълня.
— Вярвам ви, вярвам ви. Въпросът е, че още не сте го сторили. А докато не изпълните вашата част от споразумението, не можете нищо да искате от нас, нали така?
Томаш не пускаше ръката на Ариана, която го гледаше с молещи очи.
— Вижте, Грег. Заради тази история прекарах няколко дни в затвора в Техеран и бях отвлечен от онези горили в Лхаса. Фанатиците са по петите ми и повярвай ми, никой не е по-мотивиран от мен да разнищи мистерията и да сложи край на тази безумна история. След като преминах през всичко това, единственото нещо, за което ви моля, е да оставите Ариана да дойде с мен в Коимбра. Нима искам много?