Мобилният му телефон позвъни.
Дали усилията му не даваха резултат? Дали някой не беше открил начин, по който да измъкнат Ариана от затвора, в който американците я бяха напъхали?
Почти треперейки от нетърпение, извади телефона от джоба си и натисна зеления клавиш.
— Да, моля?
— Ало? Томаш?
Беше майка му.
— Да, мамо — прошепна, едва прикривайки разочарованието си. — Аз съм.
— Ох, сине. Добре, че те намерих! Толкова съм притеснена, не можеш да си представиш…
— Да, тук съм. Какво има?
— Много искам да говоря с теб. Толкова се мъчих да се свържа с теб, а ти все не се обаждаш, нищо не казваш. Направо не е за вярване!
— Мамо, знаеш, че бях в Тибет.
— Можеше поне да се обадиш, нали?
— Нали се обадих.
— Само когато пристигна там. А после и думица не каза.
— Мамо, за Бога, какво искаш да ти кажа? Такава бъркотия беше там, не е разправяне. Истината е, че нямах време да ти звънна. Какво да се прави? Но нали съм вече тук?
— Слава Богу, сине. Слава Богу!
Дона Граса внезапно захлипа от другата страна на линията и по лицето на Томаш се изписа тревога.
— Мамо? Какво става?
— Баща ти…
— Какво става с татко?
— Баща ти…
— Да?
— Баща ти бе приет в болницата.
— Приет е в болницата?
— Да. Вчера.
— Къде?
— В университетската болница.
Майка му се разплака.
— Мамо, успокой се.
— Казаха ми да съм готова.
— Какво?
— Казаха ми, че ще умре.
Характерната миризма на болница, онзи лек дъх на дезинфектиращи препарати, който като че ли се излъчва от самите стени, потискаше Томаш, който неспокойно се въртеше на пейката. Извърна се и нежно погали майка си по косата. Къдриците й бяха едновременно естествено и изкуствено руси; боядисваше ги от години, но това беше техният цвят от младостта й. Дона Граса стискаше кърпичка в ръка и очите й бяха зачервени, но се владееше. Знаеше, че като види отново мъжа си, трябва да изглежда уверена, позитивно мислеща, изпълнена с енергия и тази мисъл й даваше сила, за да потисне мъката, която извираше от сърцето й.
Усетиха някакво движение до вратата. Плешив мъж с бяла престилка и очила с диоптър влезе в салона и дойде при тях. Целуна дона Граса по двете страни и протегна ръка на Томаш.
— Рикардо Говея — представи се той. — Как сте?
Беше лекуващият лекар на баща му.
— Здравейте, докторе. Аз съм синът на професор Нороня.
— А, пътешественикът! — усмихна се докторът. — Родителите ви много говорят за вас.
— Така ли? И какво разказват?
Говея му намигна.
— Никога ли не сте чували, че разговорите на пациентите с лекуващите лекари са поверителни?
Лекарят им кимна да го последват и ги отведе в малък кабинет, където се виждаше анатомичен модел на човешкото тяло в естествен ръст. Покани ги да седнат и самият се настани на мястото зад бюрото. Прелисти някакви книжа, отлагайки момента, в който трябваше да срещне изпълнените с безпокойство погледи, които се бяха впили в него. Накрая вдигна глава.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не се наблюдават промени в състоянието на съпруга ви — каза Говея, обръщайки се към дона Граса. — Днес е така, както беше и вчера. Единственото нещо, което бихме могли да кажем, е, че изглежда стабилизиран.
— А това добре ли е? — попита тя напрегнато.
— Ами… поне не е зле.
— Мануел може ли да диша, докторе?
— Трудно — отвърна лекарят. — Даваме му кислород и лекарства за разширяване на дихателните пътища, за да го облекчим, но проблемите си остават.
— Пресвета Дево — изохка дона Граса, съсипана от мъка. — Много ли страда?
— Не, не бих казал.
— Кажете ми истината, моля ви.
— Не страда, уверявам ви. Той постъпи вчера с болки и се наложи да му дадем силен наркотик. Това помогна.
Дона Граса прехапа долната си устна.
— Докторе, наистина ли смятате, че този път няма да се измъкне?
Говея въздъхна.
— Съпругът ви е тежко болен, дона Граса. Не бива да забравяме това. На ваше място, както ви казах вчера, бих се подготвил за най-лошото. — Сви устни. — И все пак, не е изключено и да се подобри. Има толкова истории за драматични ситуации, в които настъпва обрат. Кой знае, може и сега да се случи нещо такова? Но във всички случаи, струва ми се, трябва да приемем положението реалистично и спокойно. — На лицето му се изписа примирение. — Такъв е животът, нали? Налага се да приемем нещата такива, каквито са, колкото и да ни е тежко.