— Един момент — помоли Томаш. — Какъв беше този афоризъм?
Баща му се прокашля, присви очи и си спомни.
— В края на тишината е отговорът — изрецитира. — В края на дните е смъртта. В края на живота е новото начало.
Мобилният му телефон иззвъня, докато излизаха от болницата с майка му, която триеше сълзите, бликнали от очите й.
— Хай, Томаш — поздрави го гласът от другата страна.
Беше Грег.
— Какво става? — каза Томаш, избягвайки да поздрави американеца. — Пребихте ли вече Ариана? Каза ли ви каквото искахте да узнаете?
— Come on98, Томаш. Не се дръжте така.
— Бой или електрошок?
— Томаш, няма такова нещо. Ние не сме диваци.
— Не сте ли? А какво направихте в иракските затвори?
— Е, това е друго нещо.
— А в Гуантанамо?
— Различно е.
— Какво му е различното? — попита с ледена неприязън. — Едните са иракчани, другите са афганци. А тя е иранка. Има ли някаква разлика за вас?
— Come on, pal99. Не се дръжте така…
— Не аз, а вие се държите така.
— Не сте прав.
— Нима? Тогава какво прави Ариана във вашето посолство?
— Вижте, трябваше да я разпитаме — заоправдава се Грег. — Нима не виждате колко е важно това за нас? Тя е свързана с иранската ядрена програма и искаме или не искаме, факт е, че тя разполага с ценна информация. Не можехме да изпуснем подобен случай. Става въпрос за националната сигурност, по дяволите! Разбира се, че трябваше да я разпитаме.
— Разпитът остави ли белези по нея?
— Разпитът беше цивилизован, можете да бъдете спокоен.
— Цивилизован значи? Зависи от гледната точка…
— Не вярвате ли? Всъщност трябва да ви призная, че нищо ново не изкопчихме от нея.
— Така ви се пада.
— Хората от Ленгли са й много ядосани.
— Много добре, радвам се да го чуя.
Грег цъкна раздразнено с език.
— Вижте, Томаш, изобщо не ми е до шеги. Току-що получих указания от Ленгли и затова ви се обаждам.
— Какви указания?
— Нареждат ми да я екстрадираме.
— Какво?
— От Ленгли казаха, че след като не ни сътрудничи, по-добре е да я върнем на иранците.
— Вие сте луд!
— Моля?
— Не можете да направите това!
— Не можем ли? Защо?
— Защото… защото те ще я убият.
— Иранците ще я убият, така ли?
— Разбира се. Нима не знаете, че ми помогна?
— А какво общо имаме ние с това?
— Ще решат, че тя работи за ЦРУ. Тия хора са параноици, какво си мислите?
— Ще повторя въпроса си — каза Грег. — Какво общо имаме ние с това?
— Но… ако я изпратите обратно, вие я обричате на смърт.
— Е, и? Доколкото знам, не й дължим благодарност, нали така? В края на краищата, не ни е помогнала. Защо да се притесняваме за нея, за отношенията й с режима, който тя така предано защитава?
— Тя не защитава режима. Не иска да предаде страната си, това е всичко. Абсолютно естествено е, не смятате ли?
— Много добре. В такъв случай не по-малко естествено е ние да я екстрадираме, след като не ни помага. Не смятате ли, че това също е нормално?
— Не, не смятам — изкрещя Томаш. — Смятам, че е престъпление. Ако го направите, вие сте престъпници. Долнопробни гангстери.
— Come on, Томаш. Не преувеличавайте.
— Кой, аз ли? Обещахте ми да я пазите от иранците, а сега ми излизате с тия номера, а? Първо я отвлякохте, когато пристигнахме в Лисабон, а сега искате да я предадете на същите онези иранци, от които дадохте дума, че ще я пазите. Как се нарича у вас такава гадост?
— Вижте, Томаш. Ние се ангажирахме да я пазим, ако срещу това получим тайната от ръкописа на Айнщайн. Доколкото знам, все още не сте разкрили тази тайна, така ли е?
— Вече ви разкрих основното.
— И каква е Божията формула?
— Това е единственото нещо, което още не съм открил. Но вече ви казах, че съм на ръба да го открия.
— Празни думи. Факт е, че още нищо не сте ни разкрили, а времето изтича.
— Дайте ми още няколко дни.
Настъпи напрегната тишина.
— Не става — каза накрая Грег. — Самолет на ЦРУ излита тази нощ от въздушната база в Кели, Тексас, за Лисабон. Пристига тук утре рано, на разсъмване. Малко след осем сутринта самолетът ще продължи за Исламабад, Пакистан, където вашата приятелка ще бъде предадена на иранците.