— Чудесно — каза историкът с отнесен вид. Явно не беше настроен да слуша хвалебствия за съкровищата от книги. — Благодаря ви, че се отзовахте на молбата да се срещнем.
— И таз добра, няма за какво да ми благодарите — отвърна физикът непринудено. — Но какъв е този въпрос на живот и смърт, за който споменахте преди малко? Трябва да ви кажа, че ми се сторихте доста напрегнат по телефона…
Томаш въздъхна.
— Не знам откъде да започна — прошепна той. — Само вие можете да ми помогнете.
Луиш Роша го погледна заинтригуван.
— Но какво става?
— Вижте, набърках се в една история, която започна тук, в Коимбра, преди няколко месеца и която донякъде засяга и вас.
— Не може да бъде…
— Да — увери го Томаш. — Това е дълга история, нямаме време за нея. Важното е, че всичко е започнало с едно събитие, чийто свидетел сте били вие.
— Аз ли?
— Изчезването на професор Сиза.
При споменаването на името на наставника му младият физик като че потръпна.
— А! — възкликна той. — Разбирам. — Кимна с глава и лицето му доби суров израз. — Елате, да се махнем оттук.
Луиш отведе Томаш във втория салон и се отправи към огромна маса от екзотична тъмна дървесина, поставена в едно от крилата. По това време библиотеката беше почти безлюдна и нямаше кой да ги безпокои. Забелязваха се само двама посетители, които се любуваха на рафтовете в третия салон, и някакъв служител, който бършеше гръбчетата на книгите от първото ниво във втория салон. Луиш се настани на мястото си и прехвърли крак връз крак.
— Слушам ви, професоре — заговори пръв. — Какво става?
— Току-що се прибрах от Тибет, където се срещнах с будистки монах на име Тензин Табтен. — Повдигна вежди въпросително. — Предполагам, че името ви е познато…
Физикът се опита да скрие истината, но усилието му го издаде. Беше явно, че познаваше Тензин.
— Ами… да — призна неохотно. — Е, и?
Томаш се изпъна на стола.
— Вижте, професор Роша, може би е по-добре да караме направо — каза набързо, снишавайки тон. — Преди известно време бях нает, за да дешифрирам един мистериозен текст, написан от Алберт Айнщайн. Въпросният ръкопис, озаглавен Божията формула, както вероятно ви е известно, е бил у професор Сиза и е бил откраднат по същото време, в което професорът изчезна. А това, което навярно не знаете, е, че аз попаднах на следите му в Техеран.
Луиш отвори широко очи.
— В Техеран ли?
— Да.
— Но… как?
— Няма значение. Важното е, че го открих.
— Но това е чудесно — възкликна Луиш. — Нима не разбирате? Този ръкопис изчезна заедно с професор Сиза. И следователно, щом като документът е бил намерен в Техеран, възможно е да ни насочи към някаква следа относно местонахождението на професора, нима не разбирате?
— Моля, изчакайте ме да довърша — помоли Томаш нетърпеливо.
— Разбира се.
Томаш направи кратка пауза, преди да продължи.
— И така, разследването ме отведе в Тибет, където намерих Тензин Табтен, който, доколкото разбрах, ви е добре познат.
— Само по име — поясни физикът. — Професор Сиза непрекъснато говореше за него, нали разбирате? Наричаше го Малкия Буда.
Томаш леко се усмихна.
— Малкия Буда? Не е лошо, никак даже. — Усмивката му се стопи и той продължи разказа си. — И така, Тензин ми сподели една много интересна история, която се случила през 1951 г. в Принстън, с участието на Айнщайн, професор Сиза и негова милост. Тензин ми разкри тайните на Божията формула, с изключение на самата формула. Каза ми, че преди известно време професор Сиза се свързал с него и му съобщил, че е открил друг начин да се докаже съществуването на Бог. Доколкото разбрах, това било условие, наложено от Айнщайн, за да се обнародва ръкописът. Както изглежда, професор Сиза е възнамерявал да съобщи за съществуването на ръкописа, както и да изложи второто доказателство, открито от самия него.
Томаш направи пауза и наклони глава въпросително, което, изглежда, притесни събеседника му.
— Хм — промърмори само Луиш.
— Е, какво? Тази история истинска ли е?
— Нищо не мога да ви кажа.
— Нищо ли не можете да ми кажете?
— Не, не мога.
— Но нали бяхте сътрудник на професор Сиза. Трябва да знаете какво е ставало.