Луиш Роша отново се поколеба.
— Но не мислите ли, че точно сега не е най-подходящият момент да огласявам изследването на професор Сиза?
— Чуйте ме, професор Сиза е мъртъв — настоя Томаш, опитвайки се да събере цялото му останало търпение. — Това сега няма никакво значение, не разбирате ли? Нищо не ви пречи да публикувате статия в някое научно списание или дори книга с всички подробности относно откритието, плюс фрагменти от ръкописа на Айнщайн. Професор Сиза го няма вече, за да направи онова публично огласяване, което самият той е възнамерявал да направи.
— Смятате ли, че аз трябва да го направя?
— Разбира се, как няма да го направите? Едно такова откритие е… сензация, не може да се пази вечно в тайна. Разбира се, че трябва да го огласите. Още повече, че такова е било намерението на професор Сиза. Струва ми се очевидно, че ваш дълг е да изпълните последната му воля.
Физикът се замисли над доводите.
— Така е — каза накрая. — Мисля, че сте прав.
— Разбира се, че съм прав. Обективно погледнато, това би означавало, че вашият наставник ще получи признанието, което заслужава. Текстът, който бихте представили, би могъл да е в съавторство с него, знам ли? Всъщност в това е целият смисъл, нали?
— Да, така е — каза Луиш Роша с по-уверен и решителен глас.
— Точно така, всичко ще оглася.
Томаш въздъхна, облекчен от тази малка победа, но не остави събеседника си на мира.
— Но преди да предприемете каквото и да било, ще трябва да обясните на мен това ваше второ доказателство. Както ви казах, животът на един човек зависи от тази информация.
Луиш Роша рязко стана от стола.
— Много добре — възкликна той. — Да го направим.
Томаш го изгледа изненадан.
— Къде отивате?
Физикът се устреми нанякъде, като пътьом му хвърли бегъл поглед през рамо.
— Ще отида за две кафета — каза той. — Веднага се връщам.
XXXVIII
Наситеният аромат на горещо кафе нахлу в библиотеката веднага щом Луиш Роша се показа на вратата с подноса. Повика Томаш в малкото помещение, скрито отляво, непосредствено до входа и мигновено хлътна там, като че някой го гонеше. Остави подноса на масичката и веднага щом посетителят се настани в тесничкото пространство, взе една от димящите чашки с гъстата като крем течност с лек червеникав оттенък и се усмихна.
— Заповядайте едно кафе еспресо — каза той, подавайки чашката на Томаш. — Искате ли захар?
— Да.
Томаш взе пакетче захар и го изсипа в чашата, след което веднага разбърка кафето.
— Ако директорът на библиотеката ни види, ще ни убие — каза физикът с тих смях, след като надникна навън, за да се убеди, че никой не ги беше видял.
Томаш огледа разхвърляното миниатюрно помещение, където се бяха сврели.
— Затова ли дойдохме тук?
— Да — потвърди домакинът заговорнически. — Тук ще ни е по-спокойно.
— Не е ли по-добре да отидем в кафенето отвън?
— Не, тук сме по-добре. Никой няма да ни намери. — Вдъхна аромата на кафето. — Знаете ли, не мога да мина без кафе в такива случаи. Няма нищо по-добро от едно малко еспресо преди сложен разговор. Помага ми да се съсредоточа.
— Нашият разговор сложен ли ще бъде?
— Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? — намигна Луиш.
— Простотата е сложна.
— Повече, отколкото хората си мислят. Колко кафета еспресо съм изпил по време на проучването? Аз пия еспресо, а професор Сиза студено кафе, което се научил да прави в Италия, нещо ледено с разбита сметана отгоре. Наричаше го granita di caffe101.
— Това не е ли фрапе?
— Да, имаше слабост към него. — Потръпна. — През зимата от това студено кафе направо ме втрисаше… но всеки с вкуса си, нали?
— Така си е.
Отпиха по глътка от еспресото. Имаше наситен, характерен вкус, с приятна, задържаща се в устата тръпчива нотка.
Луиш Роша остави чашката си на подноса и се съсредоточи.
— Така, да започваме — възкликна той, готвейки се да подхване темата. — Доколкото разбрах, тибетският приятел на професор Сиза ви е обяснил онова, което е станало в Принстън през 1951 г., нали?