— Разбирам.
Двамата приключиха с кафето.
— Добре, всичко това има отношение, както казах, към трите основни пункта, на които се опира отговорът на въпроса за съществуването на Бог. Първата констатация е, че Бог е изкусен Творец, втората констатация е, че не можем да Го наблюдаваме през телескоп или микроскоп. — Вдигна трети пръст. — Но въпреки всичките трудности има един индиректен начин да се стигне до доказателството за съществуването на Бог.
— Какъв?
— Чрез търсенето на двете основни характеристики: разум и интенция. Професор Сиза определи, че за да научим дали Вселената е била създадена от съзнателен разум, трябва да дадем отговор на един основен въпрос: съществуват ли разум и цел в сътворението на Вселената? — Наведе глава. — Не е достатъчен положителният отговор по някоя от тези две точки. Трябва да е положителен и в двата аспекта, разбирате ли?
— Не напълно. Ако се докаже, че съществува разум, нима това не би било достатъчно?
— Разбира се, че не — отвърна Луиш Роша. — Когато наблюдаваме въртенето на Земята около Слънцето, струва ни се очевидно, че има смисъл в това движение. Но този смисъл нарочен ли е, или непредвиден? Защото, вижте, това би могло да е чиста случайност, нали? Ако Вселената е безкрайно голяма, неминуемо ще се открият характеристики като нашата сред безкрайно голям брой различни ситуации. Следователно, ако смисълът, разумността, които откриваме в обектите, са непредвидени, не бихме могли да сме сигурни, че виждаме в това божията ръка, нали? Трябва да установим, че имат някаква цел.
— Разбирам.
— Проблемът е, че обемът на понятието „интенция“ много трудно може да се уточни. Който и да било преподавател от Факултета по право ще го потвърди. В съдебните процеси една от най-големите трудности е точно тази — да се установи дали е имало умисъл от страна на подсъдимия при извършването на определено действие. Обвиняемият е убил човек, но го е убил, защото е възнамерявал да го убие или е било инцидент? Подсъдимият знае, чеда убиеш с умисъл, е по-тежко престъпление, и се защитава, като твърди, че е убил, но не е искал да убие и че всичко е било нещастна случайност. Та, трудността, значи, е да определиш умисъла на действието. — Разпери широко ръце. — Същото е и във Вселената. Оглеждайки се наоколо, във всичко можем да открием смисъл и разумност. Но тази разумност дали е непредвидена, или има определен замисъл зад всичко това? И ако е замисъл, то какъв е той? Така стигаме до един възлов момент, а именно — има ли начин да се докаже съществуването на този замисъл?
— Нали отговорът не е онази метафора с часовника, която ми изложихте преди?
— Да, часовникът на Уилям Пейли е много силен аргумент. Ако намерим часовник на земята и го разгледаме, веднага ще разберем, че е бил замислен от разумно същество с определена цел. И така, ако това е валидно за нещо толкова просто, каквото е един най-обикновен часовник, защо да не е валидно за нещо толкова много по-интелигентно и сложно, каквото е Вселената?
— Правилно. А това не става ли за доказателство?
— То е пример за разум и интенция, но не е доказателство.
— Тогава как бихме могли да намерим доказателство?
Луиш Роша се изпъна на стола.
— Айнщайн ни подсказа една идея — каза.
— Каква идея?
Физикът стана от мястото си и покани Томаш да го последва навън.
— Елате — каза. — Ще ви покажа второто доказателство.
Тръгнаха по дългия червен килим и прекосиха цялата библиотека. Подобно на екскурзовод, Луиш Роша отведе Томаш до огромен портрет в рамка, който висеше на стената в дъното, сред рафтове с книги. Беше великолепен портрет на Дон Жоао V, монарха, на когото библиотека „Жоанина“ дължеше името си. Физикът остави нещата си на елегантния черен роял пред картината и направи знак на Томаш да го последва.
— Елате с мен — каза той.
Отправи се към арковидния вход, който водеше към последната зала, но неочаквано отвори една скрита в стената врата и потъна в мрака. Изненадан, Томаш го последва. Изкачиха се по тясна стълба, обгърнати от тъмнина, след което се озоваха на първия етаж, преминаха по тясно дървено балконче и стигнаха до горната част на портрета. Домакинът внимателно огледа третия рафт отляво, извади бяло томче, пъхна ръка в пролуката, която се отвори между книгите, и извади оттам картонена папка в нежносиньо, върна томчето на мястото му и кимна на госта си да се върнат по същия път.