— Боже мой…
— Тъкмо този аргумент липсваше и тъкмо с него професор Сиза превърна Антропния принцип в доказателство за съществуването на Бог. Вселената е била замислена по съвършено изкусен начин, който говори за висш интелект; сложната и прецизна настройка издава перфектен замисъл. Нашето съществуване съвсем не е случайно, защото всичко е предопределено още от самото начало.
XL
Излязоха заедно от библиотеката „Жоанина“. Нощта се беше спуснала над Коимбра и нежен свеж полъх се носеше из почти пустия „Патио дас Ишколаш“. Томаш се закова на едно от стъпалата и погледна към часовника на кулата: вече беше девет часът вечерта. От доста време не беше ял, но терзаещата го мисъл, че разполага само с единадесет часа, за да разреши загадката, убиваше апетита му. Вярно, че Луиш Роша му беше разкрил мистерията, но липсваше една последна подробност. Шифърът, в който се криеше Божията формула.
— Кажете ми нещо — прошепна Томаш. — Имате ли представа какво съдържа последното послание на Айнщайн?
Физикът го изгледа странно.
— Елате с мен — каза той и му махна да го последва.
Луиш Роша слезе по стъпалата и зави наляво, следван плътно от Томаш. Стигнаха до входа на сградата в съседство с библиотеката. Историкът премина през великолепните двери и почти машинално определи стила: мануелино.
— Това църква ли е? — попита той.
— Храмът „Сан Мигел“ — поясни неговият гид, повличайки го навътре. — Строежът е бил започнат през XVI век.
Стените бяха покрити със сини плочки азулежу, таванът беше украсен с герба на Португалия, но онова, което приковаваше погледа, беше гордо извисилият се бароков орган, вграден в стената отдясно. Беше изключително красив инструмент с прецизна и фина изработка, увенчан с ангели, свирещи на небесни тръби.
— Защо ме доведохте тук? — поиска да узнае Томаш.
Физикът седна на крайчеца на една тапицирана с кожи скамейка и се усмихна.
— Не смятате ли, че е редно да сме в Божия дом, когато говорим за Бог?
— Но Бог, когото ми представихте, не е библейският — отбеляза историкът, като кимна към разпятието над олтара.
— Представих ви Бог, драги мой — отвърна Луиш Роша. — Останалото са подробности, нали?
— Щом така смятате…
— Едни го наричат Бог, други Йехова, Аллах, Брахман, Дхармакая, Дао. — Положи длан на гърдите. — Ние, учените, го наричаме Вселена. Различни имена, различни определения, еднаква същност.
— Разбирам — рече историкът. — Но това не разрешава моя проблем, нали?
— Какъв ви е проблемът?
— Какво съдържа последното послание на Айнщайн.
Луиш Роша се отпусна на пейката и направи знак на Томаш да седне до него. Историкът така и стори, въпреки че терзанието разяждаше душата му.
— Знаете ли какво представляват матрьошките? — попита физикът.
— Кое?
— Матрьошките.
— Говорите за руските кукли, нали?
— Да. Когато отвориш една матрьошка, отвътре изскача друга. — Роша се усмихна. — Подобно на матрьошките, откриването на второто доказателство разреши една загадка, но ни изправи пред друга. Щом Бог съществува и е сътворил Вселената с такава сложна и фина настройка, която е предопределила съществуването ни, това показва, че нашето съществуване е целта на Вселената, така ли е?
— Логично е.
— Но това няма смисъл, нали?
— Така ли мислите? — учуди се Томаш. — Според мен си е напълно смислено.
— Има смисъл като утешителна констатация — мотивира се Луиш Роша. — Но според науката ние сме абсолютно незначителни в необятната Вселена. Някои физици дори защитават тезата, че животът е само един фарс и че присъствието ни е абсолютно ненужно.
— Изглежда, са се лъгали.
— Така е — потвърди Луиш Роша. — Като се има предвид, че Вселената притежава такава невероятно фина настройка, която предполага създаването на живота и че това съвсем не е случайност, а е нещо предопределено от самото начало, наистина трябва да се съглася с вас, че колегите ми не са прави. Но въпросът си остава: нашето съществуване не изглежда да е целта на Вселената.
— Но защо мислите така?
— Защото ние се появяваме в относително ранен стадий от живота на Вселената. Ако ние сме били целта на развитието, естествено е да се появим накрая, нали? Но фактите са други. Появили сме се малко след началото. Защо?