Историкът се замисли.
— Да, навярно сте прав.
— В резултат на експоненциално нарастващото разпространение на универсалните конструктори накрая цялата Галактика ще бъде колонизирана. От малка планета в периферията й разумът ще се разпространи из целия Млечен път.
— И така животът ще се спаси при неизбежното унищожение на Земята.
— Не съм казал такова нещо. Казах, че разумът ще се разпростре из Галактиката.
— Не е ли едно и също?
— Не е задължително. Природата успява да създаде разума само при изключителни обстоятелства, при сложна подредба на въглеродните атоми, която ние наричаме живот. Но въглеродът се намира в твърдо състояние в един ограничен термичен интервал. Ние, човешките същества, сме създали изкуствен интелект на основата на силиция. Онова, което универсалните конструктори ще разнесат из Галактиката, ще бъде изкуственият интелект, съдържащ се в чипове в техните компютри. Не е сигурно дали животът на основата на въглеродните атоми би могъл да преживее пътувания от хиляди години сред звездите. Възможно е да стане, не казвам, че не е, но сме твърде далече от подобно нещо, нали ме разбирате? Но затова пък сме сигурни, че изкуственият интелект може да го направи.
— Искате да кажете, че човешкият живот е обречен да изчезне…
— Зависи от това какво разбираме под живот, разбира се. Животът, основан на въглеродния атом, е обречен да изчезне. Дори и да успеем да изградим този галактически Ноев ковчег и да пренесем живота на някоя планета от Проксима Кентавър например, факт е, че някой ден всички звезди ще изчезнат, нали? А без звезди животът, основан на въглеродния атом, не е възможен.
— Но нима това не е валидно и за изкуствения интелект?
— Не е задължително. На изкуствения интелект не му трябват звезди, за да функционира. Трябват му източници на енергия, това е очевидно, но не непременно звезди. Може да е силното взаимодействие в ядрото на атома например. Вижте, интелектът може да се свие в много малки пространства, ако се използват възможностите на нанотехнологията, и ще му трябва много малко енергия, за да се поддържа. В този смисъл, ако определим живота като сложен процес на обработка на информация, животът ще продължи. Разликата е, че хардуерът ще престане да бъде биологично тяло и ще придобие формата на чипове. Но животът не е хардуер, нали? Той е софтуер. Аз мога да продължа да съществувам, но не в органично тяло, изградено от въглерод, а в метално тяло например. След като вече има хора, които живеят с изкуствени крака и изкуствено сърце, защо да не мога да живея, прехвърлен заедно с всичките ми когнитивни процеси, в компютър, комуникирайки посредством камери и говорител? Ще продължа да се чувствам аз. В различно тяло, разбира се, но ще си бъда аз. Обективно погледнато, моето съзнание е нещо като компютърна програма и теоретически нищо не пречи тази програма да продължи да съществува, в случай че успея да създам подходящ хардуер.
Историкът погледна озадачено.
— Мислите ли, че това наистина е възможно?
— Разбира се, че е. Вижте, този въпрос се изучава от физици, математици и инженери, които са стигнали до заключението, че колкото и фантастично да ни се струва сега, това е абсолютно осъществимо на практика. А щом е възможно, не е трудно да се заключи, че ще бъде осъществено. — Подчерта думите ще бъде. — Според Окончателния антропен принцип това е необходимо, за да се гарантира оцеляването на разума във Вселената.
— Това е невероятно — възкликна Томаш. — А какво ще стане в самия край, когато материята започне да изчезва, превръщайки се в енергия?
Физикът изгледа събеседника си.
— Има две възможности. Вселената ще загине от Топлинна смърт или в Големия срив. Засега Вселената продължава да се разширява, приближавайки критичната точка, което не ни позволява да сме сигурни относно нейната съдба. Но, макар и да беше запознат с данните за ускорението в разширяването на Вселената, професор Сиза вярваше, че онова, което се наблюдава в природата, сочи към сценария с Големия срив.
— Така ли? Защо?
— По две причини. Първо, защото ускорението на разширяването на Вселената задължително ще се ограничи.
— Откъде знаете това?
— Много просто. Наблюдават се галактики, които се отдалечават от нас с деветдесет и пет процента от скоростта на светлината. Ако ускорението остане същото, ще настъпи момент, в който скоростта на разширяването ще надхвърли скоростта на светлината, нали така? А това е невъзможно. Следователно Вселената ще трябва да забави процеса на разширяване, няма друга алтернатива.