Дрезгава кашлица накъсваше тежкото дишане на потъналите в неспокоен сън болни.
Доктор Говея дойде да го посрещне в коридора и сдържано го поздрави.
— Направи много тежка криза — каза докторът, кимайки му да влезе в стаята. — Сега е в съзнание, но не знам докога.
— А майка ми?
— Вече й съобщихме.
Томаш влезе в стаята и видя очертанията на тялото на баща си под белия чаршаф в полумрака на дискретна лампа. Старият професор лежеше, положил глава на огромна възглавница, и се виждаше, че едва диша. Погледът му беше безжизнен, но нежно просветна, когато позна сина си.
Новопристигналият го целуна по челото, после дръпна един стол и седна край леглото, до нощната масичка, неспособен да продума. Томаш хвана немощната ръка на баща си и усети колко е студена. Нежно я стисна, сякаш да му предаде енергия и да го съживи. Мануел Нороня едва-едва се усмихна, но достатъчно, за да насърчи сина си да му проговори.
— Е, татко? Как вървят нещата?
Старият математик си пое на два пъти дъх, преди да събере сили да отговори.
— Не издържам повече — прошепна. — Не издържам.
Томаш се приведе над леглото и опитвайки се да сдържи сълзите си, прегърна баща си. Почувства колко е крехък, изнемощял, като сухо листо, готово да падне от дървото при най-лекия зимен полъх.
— Ох, татко…
Старият нежно погали гърба на сина си.
— Не се измъчвай, Томаш. Такъв е животът…
Томаш вдигна глава и погледна баща си.
— Но, татко, не изглеждаш толкова зле…
— Не се самозалъгвай, сине. Вече съм на последната спирка в последното пътуване.
— Страхуваш ли се?
Мануел леко поклати глава.
— Не. Не ме е страх. — Задъха се. — Чудно нещо, преди треперех от страх, знаеш ли? Питах се дали ще мога да си поема дъх още веднъж, дали ще боли. Страхувах се и от крачката към непознатото, към небитието, от това, че трябва сам да вървя по този мрачен път. — Направи още една пауза, за да си поеме дълбоко въздух. — Но вече не ме е страх. Приемам, че това е краят. Приемам го.
Синът му стисна по-силно ръката му.
— Ще видиш, че ще издържиш. Ще видиш.
Старият професор немощно се усмихна.
— Не издържам, Томаш. Няма смисъл.
Говореше така, сякаш току-що беше пробягал маратон, сякаш нямаше вече сили да говори, но в същото време сякаш не можеше да спре, сякаш се беше вкопчил в последната възможност да изкаже всичко, което чувства. — Знаеш ли, вече се откъсвам от живота. Не ме интересуват нито интригите във факултета, нито глупостите на политиците. — Бавно повдигна ръка към прозореца. — Предпочитам да си стоя тук и да слушам чуруликането на някоя лястовица или шумоленето на дърветата от вятъра. Това значи за мен много повече от празното дърдорене и човешката какофония.
— Разбирам.
Мануел помилва нежно ръката на сина си.
— Искам да те помоля за прошка. Заслужаваш по-добър баща.
— О, не говори така. Ти беше страхотен.
— Не бях и ти го знаеш. — Бях отсъстващ баща, нямах нужното търпение с теб, бях потънал в уравненията и теоремите си, в изследванията си, в своя свят.
— Не се притеснявай. Знаеш ли, винаги съм се гордеел с теб. По-добре баща, който търси тайните на Вселената в уравнения, отколкото баща, който не знае какво търси.
Старият математик се усмихна, черпейки сили оттам, където мислеше, че ги няма.
— Да, така е. Много хора не знаят какво търсят. — Заби поглед в тавана. — Повечето хора минават през живота като сомнамбули, разбираш ли? Искат само да притежават разни неща, да правят пари, всичко да консумират. Така са обсебени от маловажното, че губят понятие за значимото. Искат да имат нова кола, по-голям дом, по-елегантни дрехи. Искат да отслабнат, опитват се да се вкопчат в младостта, мечтаят да се впечатляват едни други. — Вдиша дълбоко, за да си поеме дъх, и погледна към сина си. — Знаеш ли защо го правят?
— Защо?
— Защото са жадни за любов. Жадни са за любов, но не я намират. Затова се обръщат към второстепенното. Колите, къщите, дрехите, бижутата… всичко това са заместители. — Поклати глава. — Но не става. Може да имаш пари, власт, съкровища… но нищо не може да замени любовта. И затова всеки път, когато си купуват кола, дом, дрешка, удоволствието е ефимерно. Току–що са се сдобили с нещо ново и вече търсят друга кола, друг дом, нова дрешка. Търсят нещо, което го няма. — Направи нова пауза. — Нито едно от тези неща не носи трайно удовлетворение, защото нито едно от тези неща не е истински важно. Всички се надпреварват да търсят нещо, което не намират. Когато си купят онова, което искат, откриват, че се чувстват празни отвътре. И това е така, защото нещата, с които са се сдобили, съвсем не са онова, което са искали. Искат любов, а не вещи. Вещите са само заместители, нещо маловажно, което скрива същественото.