Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си.
Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзовете се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването. Навеки.
XLIII
Далечният тътен на гръмотевиците предизвестяваше бавното приближаване на дъжда. Томаш погледна към небето и се взря в гъстите облаци, прииждащи на талази ниско до земята, тъмни в основата, изсветляващи отгоре, подобни на похлупак, огромен непрогледен таван, който притискаше земята и всичко потъваше в тъжен сив полумрак. Небето се готвеше да заплаче.
Високите и стройни кипариси се поклащаха от вятъра и Томаш притисна майка си до себе си, когато чу свещеника да произнася последната молитва, кръстейки се и монотонно припявайки „Отче наш“ на латински с глух, дълбок глас. Дона Граса плачеше тихо, затиснала уста с дантелена кърпичка, облегната на сина си, който внимателно я придържаше, сякаш искаше да й внуши да бъде спокойна, от нищо да не се страхува, защото той е до нея и ще я пази.
Ковчегът от лакирано орехово дърво проблясваше на нежната утринна светлина, положен на влажната земя до отворения гроб. Близки, приятели, бивши и настоящи студенти се бяха скупчили наоколо в плътен кордон, мълчаливо заслушани в тържествените слова, произнасяни напевно от свещеника на университетския параклис в гробището „Коншада“.
Шепот се надигна над малкото множество, мълвящо последното амин, отчето прекръсти ковчега. Гробарите заеха местата си, вдигнаха ковчега и бавно го спуснаха в гроба. Майка му се разхлипа още по-силно и самият Томаш трудно овладя чувствата си. Видя как онази ужасна тъмна дупка поглъща баща му и в този момент го завладя споменът за мъдрия, сдържан човек, затворен в кабинета си, който разплиташе загадките на Вселената, толкова голям приживе, а сега щеше да се превърне в прах.
Винаги му бяха казвали, че мъжът става мъж едва след като загуби баща си, но Томаш не се чувстваше по мъж от това. Когато видя първите лопати пръст да падат на ковчега, се почувства като дете, изгубено в един враждебен свят, изоставено от своя закрилник, без опората на човека, който винаги му се беше струвал огромен като на планина.
Хората се изредиха да му стиснат ръка. Облечени в тъмно, с печален поглед, разрошени от силния вятър, те мълвяха някакви премислени думи, опитваха се да го утешат, да му вдъхнат кураж. Някои от лицата му бяха познати, бяха братовчеди, лели и чичовци, дошли отдалече, или колеги на баща му от университета, но повечето бяха непознати — хора, които никога преди това не беше виждал, дошли просто да си вземат сбогом със стария професор по математика.
На излизане от гробището видя дълга черна лимузина с дипломатически номер, паркирана на тротоара. Огледа се наоколо и забеляза мъже в черно, смешни с тъмните си очила в този мрачен ден, застанали отпуснато около една градинска пейка. Мъжете го видяха и се изправиха, навярно от уважение или може би защото се готвеха за нещо. Строен силует в синьо се открои сред тях и Томаш се устреми към него, привлечен от карамелените очи, както магнит привлича метал.