Ариана.
Томаш я взе в обятията си, погали черната коса, помилва нежната й кожа, целуна влажните й устни, усети топлите й сълзи да полепват по лицето му. Чу я да простенва и въздиша, притисна я до себе си и я стопли с тръпнещото си тяло, усети гърдите й, притиснати до неговите, ръцете погалиха гърба му и пръстите се вплетоха в косите му.
— Липсваше ми — прошепна той.
— И ти на мен — отвърна тя едва чуто. — Много.
— Добре ли си?
— Да, добре съм, добре съм.
— Добре ли се отнасяха с теб?
— Да. — Тя отдръпна лицето си и го погледна угрижено. — А ти? Как се чувстваш?
— Добре съм, не се притеснявай.
Томаш усети движение около себе си, но не му обърна внимание. В този момент единственото нещо, което го интересуваше, беше Ариана. Ариана, която най-сетне държеше в ръцете си, Ариана, с която споделяше солените си сълзи и сладките като шоколад целувки, Ариана, която потръпваше в ръцете му от вълнение и желание.
— Хай, Томаш — каза познат глас. — Извинявайте, че ви прекъсвам.
Беше Грег.
— Здрасти.
— Съжалявам за смъртта на баща ви… но, какво да се прави, това е животът. А ние все пак имаме работа да вършим, нали?
Томаш се откъсна от Ариана, но не подаде ръка на американеца. Смяташе, че няма за какво да му благодари, нито се чувстваше задължен да бъде любезен след всичко, което се беше случило.
— Да.
— Както можете да предположите, аз поех голям риск, отлагайки полета на ЦРУ за Исламабад. Когато ми се обадихте с новината, вече бяхме на път за летището и ми отне известно време, докато успея да убедя Ленгли, че вие наистина сте изпълнил своята част от договора, оставяйки на нас да изпълним нашата.
— Какво очаквате сега? — попита сухо Томаш. — Да ви благодаря ли?
— Не, не очаквам това от вас — каза Грег, запазвайки деловия си вид. — Очаквам да ми покажете какво е посланието, което Айнщайн е вмъкнал в ръкописа. Самият мистър Белами вече ми се обади два пъти, за да пита има ли отговор.
Заваляха първите едри капки дъжд, отначало нарядко, а после все по-силно. Томаш се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо. Бяха близо до вратите на гробището, където все още се задържаха доста хора, повечето от които с плющене отваряха черни чадъри и бързо се разотиваха.
— Вижте, хайде да потърсим дискретно място, където да седнем. — Американецът посочи към огромния кадилак на посолството, паркиран на десетина метра от тях. — Да отидем там.
Лимузината беше широка, с малка масичка между комфортните седалки. Томаш и Ариана седнаха един до друг, с гръб към големия страничен прозорец, по който се плъзгаха едри капки дъжд и чертаеха лъкатушни пътеки. Грег се настани до тях и затвори вратата. Мъжете от охраната останаха отвън под дъжда, който се лееше от разгневеното небе.
— Уиски? — попита аташето, докато повдигаше един капак, зад който се криеше малко барче.
— Не, благодаря.
Отсечено трополене се носеше откъм бронята над тях; дъждът плющеше с все сила по кадилака.
Двамата влюбени се сгушиха един в друг, наслаждавайки се на топлината на телата си. Грег си наля американско уиски, сложи лед и се обърна към историка.
— И така? Къде е посланието?
Томаш пъхна ръка в джоба на сакото си и извади измачкан лист, който показа на аташето.
— Ето го.
Грег надникна в листа и видя ребуса.
— Но какво е това?
— Това е шифрованото послание.
— Разбрах. Но къде е самото послание?
Томаш посочи към първия ред.
— Виждате ли това see sign?
— Да.
— Това е анаграма. Като променим реда на буквите, откриваме, че see sign ни дава думата Genesis. Тоест Айнщайн е искал да каже: see the sign in Genesis. Тоест „виж знака в Битие“.
— Знака в Битие? Какъв знак?
Криптоаналитикът сви устни.
— Тъкмо това е въпросът. Какъв знак? — Посочи към lya ovqo във втория ред. — Това буквосъчетание би могло да ни даде отговор на въпроса. Тук не става дума за анаграма, а за заместващ шифър, което значително усложнява нещата, защото ни трябва ключ, за да разбием шифъра. Разбрах, че ключът е името на Айнщайн, което предполага шифър от рода на Цезаровото писмо. Но опитите ми да дешифрирам ребуса, като използвам Цезаровия шифър с името на Айнщайн, не дадоха резултат.
— А кое даде резултат?