Бен Гурион го погледна въпросително.
— Was wollen Sie damit sagen?7
— Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List8.
Франк Белами удари с юмрук по перваза на прозореца.
— По дяволите! — възкликна. — Сега пък заговориха на немски!
— Какво казват? — попита Боб.
— Знам ли! Нима ти приличам на kraut9?
Боб изглеждаше объркан.
— Какво да правя? Да продължавам ли да записвам?
— Разбира се. После ще занесем лентата в агенцията и някой гений ще преведе това. — Лицето му се сви в презрителна гримаса. — При всичките тия нацисти, които имаме сега, това няма да е никак трудно, нали?
Агентът опря нос на прозореца и застина, загледан в него, оставяйки влажна диря с топлия си дъх. Не откъсваше очи от двамата възрастни мъже от другата страна на улицата, седнали като братя един до друг в градината на номер 112 на Мърсър Стрийт.
I
Хаосът на улицата беше неописуем. Автомобили със смачкани брони, раздрънкани камиони и пушещи автобуси задръстваха движението по мръсния мазен асфалт, като спираха рязко и потегляха с нетърпеливи клаксони и дрезгаво сърдито бумтене. Остър мирис на изгорял мазут се носеше из топлия въздух на късното утро, тежка мръсна пелена беше легнала над занемарени жилищни блокове — нещо декадентско имаше в този спектакъл на древния град, който сякаш се опитваше да стигне в бъдещето с най-лошото от модерните времена.
Двоумейки се накъде да поеме, мъжът с кестенявата коса и яснозелените очи спря на стълбището на музея, за да прецени възможните алтернативи. Пред него се беше ширнал площад „Мидан Тахрир“ с безбройните кафенета околовръст. Проблемът беше в това, че площадът бе епицентър на целия гъмжащ пред него автомобилен хаос. Не си и помисляше да минава оттам. Погледна наляво. Другата алтернатива беше да свие по Касър ел Нил и да се отбие в „Групи“, където би могъл да похапне сладкиши и да пийне един чай, но беше твърде гладен за това, едва ли пастичките биха го заситили. Друга възможност беше да завие надясно и да продължи по „Корниш ел Нил“, където се извисяваше прекрасният хотел, в който беше отседнал, с чудесни ресторанти и великолепен изглед към реката и пирамидите.
— За първи път ли сте в Кайро?
Мъжът със зелените очи обърна глава по посока на женския глас, който го беше заговорил.
— Моля?
— За първи път ли сте в Кайро?
Висока жена с дълги черни коси се приближи до мъжа. Явно току-що излизаше от музея. Имаше пленителна усмивка, невероятни прозрачнокафяви очи с просветващи жълти искрици, пълни и чувствени устни с яркочервено червило и дискретни рубинени обици. Носеше сив костюм, прилепнал по тялото, и черни обувки с висок ток, които подчертаваха съвършените й извивки и дългите като на манекенка крака.
Екзотична хубост.
— Мм… — промълви мъжът. — Вече съм идвал тук много пъти.
Жената му протегна ръка.
— Приятно ми е — усмихна се тя. — Казвам се Ариана. Ариана Пахраван.
— На мен също.
Стиснаха си ръцете и Ариана тихо се засмя.
— Няма ли да ми кажете името си?
— А, извинете. Казвам се Томаш. Томаш Нороня.
— Как сте, Томаш?
— Томаш — поправи я той. — Ударението е върху „а“.
— Томаш — повтори тя, опитвайки се да произнесе името правилно.
— Точно така. Тук рядко произнасят името ми правилно.
— Хм… защо си мислите, че съм оттук?
— А не сте ли?
— Не, не съм. Иранка съм.
— О! — разсмя се той. — Не знаех, че иранките са толкова хубави.
Лицето на Ариана разцъфна в прелестна усмивка.
— Виждам, че сте ухажор.
Томаш се изчерви.
— Извинете ме.
— Не се притеснявайте. Още навремето Марко Поло е казал, че най-хубавите жени на света са иранките. — Примигна изкусително. — А и едва ли има жена, която не обича комплиментите, нали?
Историкът се вгледа в прилепналия по тялото й костюм.
— Но вие сте съвсем модерна дама. Това е учудващо, като се има предвид, че сте от Иран, от земята на аятоласите.
— Е, да кажем, че съм специален случай. — Ариана се загледа в суматохата из „Мидан Тахрир“. — Гладен ли сте?
— Дали съм гладен? О, бих изял цял вол!
— Тогава да вървим, ще ви заведа да опитате местните специалитети.