Таксито се отправи на изток, към ислямската част на Кайро. Широките крайбрежни булеварди се разклониха в лабиринти от тесни улички, задръстени от движение и преливащи от живот. Виждаха се каруци и магарета, минувачи, облечени в galabiyya10, амбулантни търговци, велосипеди, мъже, размахващи папируси, сергии с taamiyya11, магазинчета, пълни с предмети от месинг и мед, кожи, килими, платове и антики, току-що изработени реликви, кафенета на открито с пушещи наргиле клиенти, а из въздуха се носеше силен мирис на пържено, шафран, куркума и пипер.
Таксито ги отведе пред ресторант на „Мудан Хюсеин“ — малко площадче с градинка, над която се извисяваше високо минаре.
— Това е най-важната джамия в града, най-святото място в Кайро — обясни иранката, сочейки към сградата от другата страна на улицата. — Джамията „Ал Хюсеин“.
Томаш се загледа в минарето.
— Така ли? И защо е толкова важна?
— Казват, че там се намира една от най-светите реликви на исляма, главата на Ал Хюсеин.
— А кой е той?
— Ал Хюсеин? — учуди се Ариана. — Не знаете кой е Ал Хюсеин? Господи, та той е… той е внук на пророка Мохамед. Ал Хюсеин е човекът, който стои в основата на голямото разцепление на ислямския свят. Както знаете, ислямът се поделя между сунитите и последователите на Ал Хюсеин — шиитите, и тази реликва е много свидна за шиитите.
— А вие? Каква сте?
— Аз съм иранка.
— От шиитите или сунитите?
— Скъпи мой, в Иран почти всички сме шиити.
— Значи тази джамия е много важна за вас.
— Да. Когато съм в Кайро, идвам в петък да се помоля тук. Аз и хиляди други вярващи, разбира се.
Томаш се полюбува на фасадата.
— Бих искал да я посетя.
— Не може.
— Не? Защо?
— Тази джамия е толкова свята, че само мюсюлмани могат да влизат вътре. Неверниците остават на вратата.
— О, добре — възкликна Томаш разочаровано. — А как разбрахте, че съм неверник?
Ариана го изгледа въпросително, явно не разбираше смисъла на въпроса.
— А не сте ли?
Томаш избухна в смях.
— Да, неверник съм — потвърди той, без да престава да се смее. — И то голям неверник. — Махна към вратата на ресторанта. — Затова по-добре е да отидем да похапнем, какво ще кажете?
„Абу Хюсеин“ напомняше западен ресторант с чистите покривки на масите и работещия климатик — една доста съществена подробност в този град, — който изпълваше заведението с приятна прохлада.
Седнаха до прозореца, с изглед към ясно открояващата се отсреща джамия. Ариана повика сервитьора.
— Ya nadil — извика.
Мъжът в бяла униформа се приближи.
— Nam?
— Qa imatu taqam, min fadlik?
— Nam.
Мъжът се отдалечи и Томаш се наведе над масата.
— Говорите арабски, така ли?
— Разбира се.
— Близък ли е до иранския?
— Фарси е абсолютно различен език от арабския, макар че ползват една и съща азбука и някои думи изглеждат сходни.
Томаш изглеждаше объркан.
— И какво му казахте?
— Нищо особено. Помолих го да донесе менюто, само това.
Мъжът се появи отново след миг и подаде меню на всеки от тях. Томаш хвърли поглед на списъка с предлаганите ястия и поклати глава.
— Нищо не разбирам.
Ариана надникна иззад своето меню.
— Какво предпочитате?
— Изберете вие. Оставям се във вашите ръце.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
Иранката разгледа менюто и отново извика сервитьора, за да направи поръчката. Поколеба се за напитките и се наложи да ги обсъди с Томаш.
— Имате ли някакви предпочитания?
— Не.
— Алкохолна напитка или нещо друго?
— Може ли тук да се пие алкохол?
— В Египет ли? Разбира се, че може. Не знаехте ли?
— Знам. Имах предвид мястото — на пъпа на ислямския Кайро, до най-прочутата джамия в града. Позволен ли е алкохолът в този район?
— Няма проблем.
— Е, добре. И какъв е изборът?
Ариана попита сервитьора и преведе отговора.
— Предлагат бира и египетско вино.
— Египетско вино? Не знаех, че тук правят вино. Смятам да опитам.
Иранката допълни поръчката и сервитьорът се отдалечи.