Остър глас, извисил се в меланхолична тоналност, прониза въздуха. Беше мюезинът, който от височината на голямото минаре отправяше езан — призив към вярващите да се помолят. Мелодичното и напевно редене на Аплаху Акбар се разнесе над града и Ариана се загледа през прозореца в прииждащото към джамията многолюдно множество.
— Искате ли да отидете да се помолите? — попита я той.
— Не, сега не.
Томаш си бодна от зеленчуковата туршийка, която сервираха за аперитива на масата.
— Надявам се, че няма да ми стане нищо от храната — каза той, вгледан недоверчиво в парченцето туршия.
— Какво говорите?
— Когато пристигнах онзи ден, ядох в ресторанта на хотела и веднага получих разстройство.
— А, да, това се случва понякога с изнежените ви европейски черва. Просто трябва да внимавате какво ядете.
— Какво ще ме посъветвате?
— Ами вижте, избягвайте салатите и необелените плодове например. — Кимна към парченцето туршия, набодено на клечка, което Томаш държеше между пръстите си. — Туршията въобще няма да ви навреди, можете спокойно да ядете. Но пийте само минерална вода, навсякъде продават шишета с минерална вода. И не ходете по евтини кръчми, където хлебарките сноват по масите. Ако отидете там, поемате голям риск.
Томаш захрупа туршийката.
— Но разстройството ми е от храната в хотелския ресторант. Какво ще кажете за това?
— Дори и най-скъпите ресторанти могат да имат проблеми, никога не се знае.
Сервитьорът се зададе с огромен поднос, пълен с различни ястия. Остави ги на масата и се оттегли, след като обясни, че отива за напитките. Томаш съзерцаваше богатата трапеза, потърквайки брадичката си.
— Какво е това?
Ариана посочи една от чиниите, чието съдържание бе в червено и жълто.
— Това е кошари, типично ястие от Египет. Приготвено е от фиде, ориз, леща, доматен сос и запържен лук. Ако искате, може да му сложите люто.
— А другото?
Иранката започна да посочва всяко ястие поотделно.
— Тези кюфтенца се наричат таамия. — Потърси думата. — Направени са от боб. — Взе един плосък хляб. — Това са балади. Може да ги намажете с хумус със зехтин, бабагануш и фул.
— Какво е това?
— Хумус е… това е нещо като пастет от нахут; фул е пюре от бакла с подправки и зехтин; останалото е сос от патладжан с тахан. Опитайте, вкусно е.
Томаш опита и поклати одобрително глава.
— Добро е.
— Нали ви казах.
Сервитьорът отново се появи с напитките. Остави чаша със студено каркаде пред Ариана и напълни чашата на Томаш с червено арабско вино. Клиентът отпи една глътка и кимна утвърдително.
— Интересно — отбеляза той, след като сервитьорът се оттегли. — Вече знам толкова неща за вас, а вие не знаете нищо за мен, освен името ми.
Тя повдигна вежди с лукаво изражение.
— Лъжете се.
— Така ли? — удиви се Томаш. — Нищо не съм ви казал за себе си все още.
— И не е необходимо. Вече се информирах.
— О, така ли? Разбира се.
— Не вярвам.
— Искате ли да ви докажа? Знам например, че сте португалец и че сте един от най-добрите световни експерти по криптоанализ и древни езици. Преподавате в един университет в Лисабон, а сега работите и като консултант към фондация „Гулбенкян“, откъдето са ви възложили да редактирате превода на йероглифни надписи от египетското изкуство и клинописи от асирийски барелеф, които са част от музейния архив към фондацията. — Говореше така, сякаш отговаряше на изпит. — В Кайро сте, за да участвате в конференция, посветена на храма в Карнак, и сте се възползвали от случая, за да проучите дали е възможно да осигурите за музея „Калуст Гулбенкян“ една от стелите на цар Нармер, намираща се в подземното хранилище на Египетския музей.
— Твърде много знаете. Впечатлен съм…
— Знам също, че преди шест години сте преживели лична драма и че наскоро сте се развели.
Томаш се намръщи. Това бяха сведения от неговия личен живот и той почувства неловкост от факта, че някой се е ровил из него.
— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?
— Драги професоре, нима мислите, че аз съм някое от вашите лесни завоевания? — Ариана се усмихна и поклати глава. — Не. Тук съм по работа и този наш обяд всъщност е бизнес обяд, нали разбирате?