— Добре, предавам се. Кой е той?
Ариана си отчупи късче хляб, намаза го с хумус и го хапна с демонстративно бавни жестове, сякаш да подчертае драматизма на онова, което предстоеше да разкрие.
— Алберт Айнщайн.
Томаш разгледа ксерокопието с още по-голямо любопитство.
— Айнщайн ли? Хм… интересно. — Погледна Ариана. — Този подпис наистина ли е на Айнщайн?
— Да.
— И почеркът ли е негов?
— Разбира се. Калиграфските тестове го потвърдиха.
— А кога е бил публикуван този текст?
— Никога не е бил публикуван.
— Моля?
— Не е издаван.
— Никога?
— Никога.
— Твърдите, че е неиздаван текст?
— Да.
Историкът издаде звук, който изразяваше възхищение и удивление. Любопитството го изгаряше като огън. Зае се отново да разглежда ксерокопието, буквите от заглавието, стиховете и подписа на Айнщайн най-отдолу. От листа погледът му се насочи към папката на Ариана, която все още лежеше на масата.
— Къде са останалите страници?
— В Техеран.
— Можете ли да ми дадете копия, за да ги разуча?
Иранката се усмихна.
— Не. Това е строго поверителен документ. Ще трябва да отидете до Техеран, за да анализирате ръкописа. — Наведе глава. — Какво ще кажете да заминете направо за там?
Томаш се разсмя и протегна ръка напред, като полицай, който спира движението.
— Спокойно. Първо, не съм сигурен дали ще мога да свърша тази работа. Все пак съм изпратен тук със задача от фондация „Гулбенкян“. Освен това имам други ангажименти в Лисабон, нали така? Часовете ми в…
— Сто хиляди евро — прекъсна го Ариана, без да мигне. — Имаме готовност да ви изплатим сто хиляди евро.
Историкът се поколеба.
— Сто хиляди евро?
— Да. Плюс всички разходи.
— За какъв срок става дума?
— Колкото е необходимо.
— Какво ще рече това? Седмица?
— Един или два месеца.
— Един или два месеца? — Томаш се замисли. — Мм… не знам дали ще мога.
— Защо? Повече ли ви плащат в „Гулбенкян“ или в университета?
— Не, не става въпрос за това. Имам си задължения… с една дума, не мога току-така да зарежа всичко, нали разбирате?
Ариана се наведе над масата и впи очите си с цвят на мед в неговите.
— Професоре, сто хиляди евро са доста пари. А ние ще ви изплащаме по сто хиляди евро на месец плюс разходите.
— На месец, казвате?
— На месец — потвърди тя. — Ако са два месеца, това прави двеста хиляди и така нататък.
Томаш претегли офертата. Сто хиляди евро на месец са по три хиляди на ден. Тоест, би спечелил на ден, колкото за месец във факултета. Защо се колебае? Историкът се усмихна и протегна ръка над масата.
— Съгласен съм.
Стиснаха си ръцете, сключвайки сделката.
— И заминаваме за Техеран веднага — добави тя.
— Е… това няма как да стане — каза историкът. — Ще трябва да отида до Лисабон и да се погрижа за някои неща.
— Нуждаем се спешно от вас, професоре. За тези пари не може да се занимавате с други, странични неща.
— Вижте, аз трябва да представя отчет в „Гулбенкян“ за срещите в Египетския музей, освен това имам някои висящи проблеми за разрешаване във факултета. Остават ми четири лекции, за да приключа семестъра, и се налага да намеря асистент, който да ме замести. Едва тогава ще съм на ваше разположение и ще мога да замина за Техеран.
Иранката въздъхна нетърпеливо.
— В такъв случай, след колко време можете да дойдете?
— След седмица.
Ариана поклати глава, преценявайки положението.
— Хм… добре. Надявам се все някак си да се оправим дотогава.
Томаш взе копието, взирайки се за сетен път в заглавието.
— Как ръкописът е попаднал във вашите ръце?
— Не мога да ви кажа. Този въпрос не ви засяга.
— Е, добре. Но предполагам, че можете да ми кажете какъв проблем разработва Айнщайн в този непубликуван текст, нали?
Ариана въздъхна и поклати глава.
— За съжаление, по този въпрос също не мога да ви дам сведения.
— Да не искате да ми кажете, че и това е поверително?
— Разбира се. Всичко, свързано с този проект, е поверително. Но в този случай не бих могла да ви отговоря, защото, колкото и невероятно да изглежда, дори ние не успяхме да разберем какво е написано там.