Йордан Йовков
Божура
Калуда, циганката, продаваше дребни неща, които повече и служеха да прикрива с тях просията си: бяла и червена пръст, хума, сухи дренки, врътена. Всичко това се продаваше мъчно, жените се пазаряха, даваха малко, а някои и съвсем не купуваха. Но старата циганка беше забелязала, че работите и отиват по-добре, ако с нея биваше и дъщеря й Божура.
Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.
А от всичко това печелеше Калуда. Най-после тя беше намерила разковничето на търговията си и искаше Божура да я придружава винаги. Но не на Божура можеше да се заповядва. Да й кажеш нещо значеше да я накараш да си обърне гърба и да прави каквото си ще. Особено пролет. „Марта вътре, ние вън“ — казваха по това време старите цигани, припечени на припек. А Божура като че пощуряваше: очите й светеха, снагата й не чувствуваше тежестта на дрехите — жизнерадостна като овошките, пияна от слънцето, като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките. Тя тичаше по съседните къщи, разсмиваше старците, играеше с децата, влачеше след себе си въздишките и запалените погледи на младите цигани.
Не помагаха нито молбите, нито заплашванията на Калуда. Вдигаше се кавга, каквато можеше да се чуе само в една циганска къща. И ако най-после майка й можеше да я придума, това най-често ставаше, като й обещаеше, че ще идат и у хаджи Вълкови.
Божура обичаше да отива в тая къща. Когато беше малка и заловена за роклята на майка си, влизаше в широкия двор, обграден с високи дувари, очите й се уголемяваха, чудеше се на старите чимшири, на асмата, на босилека, поникнал между каменните плочи. А когато срещу някой празник се случеше да е изнесена цялата покъщнина навън, тогава ярките бои на килимите и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това богатство я замайваше. И все пак тя най-много се чудеше на пембените вейки на божигробската върба, това чудно дърво, което само хаджи Вълко имаше в двора си.
Сега Божура влизаше в двора на хаджи Вълка весела и спокойна и не поглеждаше нито чимширите, нито божигробската върба. Тя идваше тук зарад Ганаила, дъщерята на хаджи Вълка. И ако съзнанието за хубостта си, което имаше, я караше да гледа на всички други жени с пренебрежение и отвисоко, при Ганаила й се струваше, че иде като при равна. Божура я смяташе за най-хубавата мома. Чудно й беше само защо Ганаила не се гордееше с хубостта си и като че не я забелязваше. Тя работеше, а изглеждаше отпусната и ленива. И без да се грижи за себе си, без да иска, разхубавяваше от ден на ден, понапълняваше, снагата й зрееше и се наливаше като плод.
Не можеше да се каже, че Божура я обича. Божура не обичаше никого и към нищо не можеше трайно да се привърже. Но у Ганаила тя виждаше всичко, което сама тя нямаше, а искаше да има: харесваше бялата й като мляко кожа, русите й коси, чудеше се на тая чиста благоуханна плът, спотаена в меките гънки на коприната. И ако всичко това беше нещо, което можеше да се открадне, тя би го откраднала на драго сърце.
Понякога тя се заглеждаше в Ганаила. Гледаше я вторачено и лукаво, но в същото време възторжено и занесено, както дивакът гледа истукана си. Очите й горяха, мълчеше. После, предпазливо, като че се боеше да не й причини болка, гладеше с коравите си пръсти бялата й заголена до лакът ръка й шепнеше:
— Каква си ма… бяла, бяла… каква си хубава…
Ганаила се смееше.
А Божура си беше циганка и тоя изблик на искрена нежност не искаше да отиде току-тъй: изпросваше си някоя стъклена гривна, някоя износена дреха. И тъй като смелостта й растеше, откъсваше си сама най-хубавия карамфил и накичена с него, оглеждаше се наедно с Ганаила в стъклото на прозореца.
В това време хаджи Вълковица се потъкмяваше с Калуда. И още с гребача в ръка, с който си беше изнесла брашно, старата жена поглеждаше двете момичета със своя кротък, извиращ отдълбоко поглед и се усмихваше. Вън беше и хаджи Вълко, висок, побелял, важен като цар. Той наглеждаше дюлгерите, които копаеха в двора и слагаха червени кюнци — хаджи Вълко правеше чешма в двора си, едничкото нещо, което още липсваше на славата му. И той виждаше какво става пред прозореца. Но освен Ганаила, той нямаше нито син, нито дъщеря, затова я оставяше да прави каквото си иска, но в същото време внимателно следеше къде пипат ръцете на двете циганки.