— Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. Ами, ще се върне той, когато се върне и баща ми от оня свят. Рекъл й: „Чакай ме, ще се върна; само ако доведат коня ми и донесат калпака ми, да знаеш, че са ме убили и няма да се върна.“
И това се говореше вечер по всички порти. Година беше се минало, откак Василчо, яхнал черния си кон, беше се изгубил от очите на Божура. Година се мина и много неща се случиха. Ганаила беше се оженила, но нещастието потропа и на вратата на хаджи Вълковата къща. Хаджи Вълко умря тъкмо тогаз, когато беше привършил чешмата, която беше направил в двора си. Божура ходеше, както по-рано, из село, но сега сама и задяната с дете. Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си. И вярваше, че Василчо ще се върне.
— Просто, просто! — викаха жените. — И ти вярваш, че онзи пияница ще се върне. Ще се върне той на Куковден!
— Ще се върне, как щяло да се не върне! — отговаряше търпеливо Божура.
Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше.
— Лош бил — говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, — пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо…
Спомняше си понякога за Ганаила и когато минаваше покрай тях, надникваше през отворените порти. Тъмнееха се като големи кълба чимширите, асмата хвърляше сянка върху половината двор. И сред двора се белееше чешмата, новата чешма на хаджи Вълка. Веднъж тя свари там поп Миндо, който, като крепеше с две ръце очилата си, сричаше надписа на чешмата „Овая чешма на хаджи Влъка, синъ Пеновъ…“
Той пи с бакъреното тасче и като си бършеше устата и гледаше Божура с не дотам добри очи, каза й:
— Пий и ти, Божуро, пий, дъще. Пий и кажи: бог да прости хаджи Влъка!
Добро или лошо, когато тръгне някому, върви му. Не бяха сторили и три месеца на хаджи Вълка, когато се помина и Ганаилина мъж, Радул. Ганаила остана вдовица и ходеше като сянка из двора, още по-бяла в черната си забрадка.
Божура не я съжали. Голяма беше нейната собствена мъка и нямаше място в сърцето и за чужди жалби. Тя повече слушаше какво се говори из село. А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха я насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка. Веднъж чу, че Василчо си иде; но още същия ден чу, че Василчо си иде, това е истина, но щял да се ожени за Ганаила. И тя, която беше чувала толкова приказки, тоя път в дъното на душата си усети, че това може да стане.
Искаше да отиде у Ганаила, да се хвърли отгоре й, да издраще лицето й, да изскубе косата й, да я убие. Но веднага след това изпадаше в отчаяние, силите й я напущаха. И без да вика, без да скубе косата си, тъй, както си стоеше, подпряла глава на ръката си, тя плачеше и сълзите й течаха по отслабналото й лице. Какво е крива Ганаила, мислеше си тя. Ганаила е господарка. Ганаила е богата, а тя е циганка. И нека се ожени Василчо за нея, те са си лика-прилика. А тя ще отива у тях, ще милва бялата й ръка, русите й коси. Ще се простре на плочите и ще целува нозете й. Само да я пуща в къщата си, само да не затваря вратите си за нея!
Цяла нощ тя не спа. И все и се струваше, че по калдъръма на улицата тича кон и звънтят подкови. На сутринта тя излезе, задянала детето си, пристъпваше като сянка и самата не знаеше къде отива. Изведнъж висок плач, плач на жена, процепи селото. Божура изтръпна. Плачът идеше от къщата на Василчо, плачеше майка му. Свят се зави на Божура, нозете й се подкосиха. Едва можа да се довлече до къщи и седна до плета. Отвън минаваха хора, приказваха, но тя не разбираше нищо. Късно, като през сън, тя чу дебелия глас на поп Минда.
— Божи работи, Пено, божи работи! — говореше попът на клисаря. — Не знаеш какво те чака. Какво е челяка? Машина. Каже нещо цък, и се счупи. Ей на, хаджи Вълко, зет му Радул — отидоха си. Сега и Василчо: бре коне, бре мухабети, и… конец! На, довели коня му, донесли и калпака му. Убили го в Дъбравата. Божи работи, Пено, божи работи!…
Божура чу това, което вече знаеше. Колко време стоя така, тя не помнеше. После стана и по най-краткия път излезе вън от село. Беше ранна пролет, полето се зеленееше, насреща планините се зачервяваха от залеза на слънцето. Божура мина покрай гробищата и между гробовете, по които блещукаха свещи, видя Ганаила. Тя не плачеше, не се помръдваше дори, сама сякаш черен кръст между черните кръстове. Божура не усети ни злорадство, ни съжаление. Болката й падна дълбоко и се притъпи.
И тя продължи да слиза надолу към полето. Като че някой я водеше и тя покорно вървеше след него. Видяха я — това отпосле си спомняха — сред полето при голямата саморасла канара, все тъй задяната с детето си, все по пътеката, която криволи и слиза към реката. А по-късно, когато горите потъмняваха и долищата се пълнеха с мрак, други бяха я видели седнала на самия край на скалата над Куков вир. Тя стоеше там, превита, неподвижна, обхванала коленете си с ръце, загледана в тъмните и хладни води на Куков вир. Мръкна се, други вече не минаха, за да я видят.