— Истински ли е? — попита той, вече скандализиран.
— Разбира се — отговори спокойно тя. — Сигурна съм, че не очакваш от мен да нося фалшиви бижута. Одобряваш ли дължината на роклята ми? По последната мода е, с нея се танцува удобно.
— Наистина — отбеляза той. Роклята стигаше до глезена. Усмихна се. Тя изглеждаше превъзходно. Роклята й беше от сатен в бледолилав цвят, фустата беше кремава, с избродирани сини, бледолилави и розови цветя, които имаха светлозелени дръжки и листа. Овалното деколте беше украсено с нежна сребриста дантела и копринени панделки, прикрепени с малки перли. Горнището беше украсено отгоре до долу с панделки в два реда — нещо, което беше известно като echelle. Долу ръкавите бяха стеснени и украсени с дантела.
— Ще завъртиш главите на всички, Аврора. — Думите му бяха признание, че одобрява облеклото й. — Помни, че съм ревнив, поне що се отнася до теб, любима.
— Аз също мога да бъда ревнива — отговори му тя, обхождайки с очи фигурата му. Беше невероятно красив. Заради официалния случай беше обул панталони от кремав сатен със сребърни катарами на коленете. Чорапите му бяха копринени, а също и ризата. Жилетката на райета в черно, златножълто и кремаво, а жакетът — от бледолилав сатен, за да подхожда на нейната рокля. Катарамите на балните му обувки бяха украсени с бижута.
— Истински ли са? — пошегува се тя.
— Разбира се — отговори той също с шега. — Сигурен съм, че не очакваш от мен да нося фалшиви бижута. — Извади от джоба си кутийка, покрита с кадифе. — Тези са за теб, Аврора.
Тя я отвори и видя чифт перлени обеци и перлена огърлица, от която надолу висеше изящен златен кръст.
— Прекрасни са! — възкликна. Подаде кутийката на Марта, която й се усмихваше, за да й покаже, че е доволна от вида й. Аврора си сложи обеците, вдигна огърлицата и му я подаде. — Ще ми я сложиш ли?
Той се подчини и каза:
— Трезорът на семейство Хоксуърт е пълен с бижута и всички са твои, Аврора. Повечето от тях обаче са старомодни. И прекалено пищни, според мен. Купих тези специално за теб. Готово, хайде, обърни се да те видя.
Тя се обърна с лице към него и го попита:
— А на Кели купува ли бижута?
— Не — каза той тихо.
— И двамата изглеждате великолепно! — каза Марта радостно. Думите й помогнаха да изчезне неловкостта, която двамата съпрузи изведнъж изпитаха. — Ваше благородие, припомнете си добрите си маниери — предупреди тя Аврора. — Тази вечер ще се срещнете с нашите крал и кралица.
— Да, Марта — отговори графинята и тримата се засмяха.
Балът щеше да се състои в двореца „Сейнт Джеймс“. Много от техните съседи също щяха да отидат на бала. Каретата им се подреди в колоната от превозни средства, която напредваше към двореца. Аврора се чувстваше така, като че ли в стомаха й бяха намерили убежище цяла колония пеперуди. Малкото балове, на които беше присъствала преди, със сигурност щяха да бледнеят пред този. И не познаваше никого. Ами ако кралят и кралицата не я харесаха? Валериън Хоксуърт забеляза как пребледня съпругата му. Той нежно стисна ръката й.
— Те също са хора. Млада новобрачна двойка точно като нас — успокои я той.
— Срещал ли си се с краля?
— Не. Не се движим в едни и същи кръгове, защото аз съм провинциален джентълмен, както знаеш. Чух обаче, че кралят много се интересува от земеделие.
— А Трехърн каза, че кралицата е съвсем обикновено момиче — отбеляза Аврора.
— Те са наши господари и ще ги поздравим с уважение. Ще изразим също така привързаността си — отговори графът.
Каретата им спря пред двореца „Сейнт Джеймс“.
Те слязоха и се подредиха в колоната елегантни дами и джентълмени, които се изкачваха по широкото стълбище. Най-после стигнаха до вратата на впечатляващата с великолепието си бална зала. Графът прошепна нещо в ухото на облечения в ливрея майордом и той гръмогласно извика:
— Негово благородие, дукът на Фарминстър и Нейно благородие, дукесата на Фарминстър.
Когато влязоха в залата, Аврора се запита дали въобще някой е чул майордома. Шумът, който произвеждаха няколкостотин бъбрещи гости, беше невероятен. Тя се огледа и изпадна в паника. По-добре да не бяха идвали. Не виждаше нито едно познато лице. Бяха сред море от непознати. Здраво стисна ръката на Валериън. Надяваше се, че не личи колко е неспокойна.
— Хоксуърт! Боже мой, Хоксуърт! — Към тях си пробиваше път приятен на вид джентълмен.
— Мотли — отговори графът. Обърна се към Аврора и каза: — Мила, това е лорд Робърт Мотли. Мотли, съпругата ми. Лейди Аврора Хоксуърт.
Лорд Мотли учтиво се поклони и целуна ръка на Аврора.
— Ваше благородие — каза той, — за мен е чест. — Преди Аврора да каже нещо, той се обърна към Валериън: — Какво правиш тук, Валериън? Знам, че ненавиждаш Лондон и лондонското общество.