— Не. Но след като получа плантацията като зестра, ще трябва да знам всичко, свързано с нейното управление. Не бих искал да пропилея всичко поради невежество. Аз ръководя блестящо фермите си и искам и с плантацията да бъде така.
„Интересно — помисли си капитанът, — ето един лорд, който се занимава с правенето на пари.“
— Няма да срещнете затруднения, Ваше благородие — каза капитан Конуей. — Лично мистър Кимбърли ръководи острова. Помага му неговият доведен син, Джордж Спенсър-Кимбърли. Той е прекрасен младеж, уверявам ви — поклони се той на графа. — Извинете ме, Ваше благородие. Трябва да се погрижа за хвърлянето на котвата.
Графът се поклони в отговор и загледа капитана, който побърза да се отдалечи. Мис Кимбърли имаше доведен брат, който помагаше в управлението на плантацията. Е, ако той наистина беше прекрасен младеж и искаше да остане на Сейнт Тимъти, нямаше за какво да се тревожи дори след смъртта на тъста си. Валериън Хоксуърт започна да се чуди с какъв ли годишен доход ще разполага бъдещата му съпруга, докато влезе във владение на имуществото си.
Очите му се спряха на огромната къща, която се издигаше на висок хълм и гледаше към пристанището. Тя беше снежнобяла и като че ли имаше открита веранда. Този вид архитектура му беше напълно непознат Къщата не приличаше на нито една от онези, които се виждаха по улиците на Лондон. Щеше да му бъде интересно да я разгледа. Глухият тътен на оръдието го изненада.
— Не се тревожете, Ваше благородие — каза му стюардът, който обслужваше неговата каюта и беше заел мястото на капитана до рамото му. — Това е само един изстрел, с който известяваме на брега, че сте на борда. Не знаем дали младата дама точно сега гледа през прозореца, но по този начин й даваме знак, че сте пристигнали.
— Те са тук! — изпищя Каландра възбудено. — Чухте ли гърма на оръдието? Погледнете! Надолу към пристанището! „Ройъл Джордж“ тъкмо влиза в него! О, мисля, че ще припадна! Моят граф е тук? Той е тук! — Тя се строполи върху стола и започна усилено да си вее с ветрилото. — Не бих могла да понеса вълнението!
— Няма да позволя вие тримата да ме направите на глупачка — каза Орейлия Кимбърли, но в гласа й вече не се усещаха стоманени нотки. — Не можете да постъпите така! Това е измама! Не е нито честно, нито правилно. Джордж! — обърна се към сина си тя.
— Съжалявам, мамо, но през последния месец говорим само за това. Кели ще се омъжи за графа. Това е единственото възможно решение. Ако се изкушиш и кажеш на графа истината, аз ще му кажа, че смъртта на татко е отнела разсъдъка ти и ти вече не различаваш доведената си дъщеря от истинската. И ще те заключим, докато Кели и графът не отпразнуват сватбата си и не заминат за Англия. Сега трябва да отида да посрещна госта.
Той рязко се завъртя на пети и остави майка си да гледа след него.
— Жесток си, Джордж! — извика тя, но знаеше, че няма полза.
Тримата се бяха споразумели и щяха да изпълнят плана си. Ако се намесеше, Джордж щеше да изпълни заплахата си. Дори графът да й повярваше, Аврора щеше да му каже, че тя не желае да се омъжи за него. И тогава какво щеше да стане с всички тях?
Аврора и Каландра се спогледаха. Погледите им казваха: „Видя ли? Нали ти казах, че ние ще спечелим?“
А на глас Аврора каза:
— Ела, малка сестричке. Не можеш да посрещнеш графа в тази рокля. Трябва да побързаме. Ще ни извиниш ли, мамо?
Орейлия махна с ръка.
— Да, да — каза тя.
Имаше нужда от време, за да се успокои. Измамата не тревожеше децата й, но тя беше твърде разстроена от действията им. Ако само Робърт не беше покойник, помисли си тя с отчаяние за хиляден път през този месец. Но Робърт беше мъртъв. И тя нямаше избор. Трябваше да следва плана на децата. А те може би бяха прави. В това, което правеха, нямаше истинска злоба и каква ли сериозна вреда можеха да причинят? Нима нямаше да е по-лошо, ако заставеха Аврора да се омъжи против волята си? Особено след като Каландра гори от нетърпение да заеме мястото й. Нейната дъщеря — графиня! Орейлия ядосано хапеше долната си устна. Не! Те грешаха! Вършеха злина! Но тя не знаеше как да го предотврати. Какво ли би си помислил Робърт, ако беше жив? Тя потрепери. Знаеше какво щеше да си помисли Робърт, но…
— По дяволите! — изплъзна се от устата й. Робърт не беше там, а тя никога не беше успявала да държи и тримата под контрол. Единствено Робърт можеше да направи това, но сега го нямаше до нея. Беше я оставил сама да се справя с невъзможното. „Няма да плача — помисли си Орейлия отчаяно. — Каландра — графиня!“