— Моля ви, седнете, мистър Уигъмс — каза графът и посвети вниманието си на момичето. — Сега, госпожице Мейбъл, трябва да ви кажа, че имам много повече власт и съм много по-опасен от джентълмена, който ви е наел снощи за изпълнението в „Бримстоун Клъб“. Моля ви, отговорете на въпросите ми честно и нищо лошо няма да ви се случи. Дори може да имам нещо за вас, ако кажете истината. Разбирате ли?
— Да, господарю — отговори младата жена.
— Знаете ли името на джентълмена, който ви нае снощи?
— Да, господарю. Беше лорд Трехърн.
— Каза ли ви за какво ви наема? — попита граф Бът.
— Само това, че иска да изиграе лоша шега на съпругата на негов приятел — отговори Мери Мейбъл. — Помислих си, че шегата е доста странна, но все пак той не ме помоли да направя нищо, което не съм правила и преди Обеща ми две златни крони, ако отида с него. Даде ми едната, когато се съгласих, но не ми даде втората, след като всичко свърши — каза Мери Мейбъл, дълбоко възмутена. — Каза, че ми я дължи! А аз не работя на кредит. Ако го правех, вече щях да съм на улицата!
Валериън Хоксуърт задуши напиращия в гърлото му смях и погледна граф Бът. От изражението на лицето му разбра, че той също мъжки се бори с желанието си да изрази гласно колко много се забавлява. Смехът обаче щеше да обиди жената пред тях, която беше етична по свой собствен начин.
— Даде ли ви лорд Трехърн рокля, която да облечете? — продължи настоятелно да пита графът.
— О, да! — извика възторжено Мейбъл. — Бях много ядосана, че ме накара да я накъсам на парчета. Беше най-красивата рокля, която съм обличала. Щях да я взема, но той нареди другояче — каза със съжаление тя.
— Познавате ли някои други от джентълмените, освен лорд Трехърн? — продължи да пита Джон Стюарт.
— Двама. Но аз не говорих, само накрая благодарих за приятно прекараното време, както ми беше наредил лорд Трехърн.
— Кои са тези двамата?
— Лорд Шели и сър Роджър Андрюз. Видях и лорд Болтън. На него обаче никога не съм била представяна, макар да съм го виждала в общи компании — обясни Мейбъл.
— Шели и Андрюз познаха ли ви?
— Сър Роджър май ме позна — отговори тя. — Той все идваше да ме види отблизо. Наистина беше започнал да ме изнервя, казвам ви!
— Седнете, Мери Мейбъл — каза графът на момичето. После се обърна към мистър Уигъмс: — Познаваш ли сър Роджър Андрюз?
— Да, господарю. Понякога му заемам една-две лири. Той винаги плаща навреме. Истински джентълмен, да.
— Доведи го! — нареди рязко графът и мистър Уигъмс бързо излезе.
— Искате ли да пиете нещо, докато чакаме, Мери Мейбъл? — попита графът.
— Да, бих пийнала нещо — отговори тя.
— Уиски или шери?
— Уиски, сър.
— Валериън?
Граф Фарминстър поклати отрицателно глава. Граф Бът, за да не се покаже неучтив, наля и на себе си. Подаде чашата на гостенката си и тримата зачакаха сър Роджър. Когато той пристигна през тайната врата заедно с Уигъмс и видя двамата графове, долната му челюст увисна. Поклони се учтиво, а после погледът му се спря на Мери Мейбъл.
— Значи ти си била снощи в клуба! — извика той. — Така си и помислих! А Трехърн настояваше, че това е графиня Фарминстър. Моля за вашето извинение, Ваше благородие. Не исках да ви обидя.
— Точно затова сме тук, Андрюз — каза граф Бът. — Заплашена е репутацията на една истинска дама. Ще бъде опетнено семейното й име. Вие сте сигурен, че дамата не е била онази, за която Трехърн се е опитвал да я представи?
— Господи, да! Отначало не бях сигурен, но когато няколко пъти отидох да се уверя, разбрах, че не може да е графиня Фарминстър. А когато тази сутрин се събудих, се сетих коя е жената — Мейбъл, разбира се. Тя използва парфюм с аромата на виолетки, а не познавам нито една друга дама, която го използва. А и само тя има белег по рождение на лявата гърда, точно над зърното.
— А мислите ли, че някои други от мъжете са познали жената, Андрюз? — попита граф Бът.
— Лорд Шели беше сигурен, че жената не е графиня Фарминстър, въпреки твърденията на Трехърн. Той каза, че цветът на косата й бил различен и че парфюмът на графинята бил със съвсем друг аромат, не така екзотичен, по-скоро свеж като полския въздух. Шели каза, че е танцувал няколко пъти с графинята и видял, че очите й са сини, не кафяви като на Мейбъл. Не можахме да се досетим защо Трехърн играе тази игра, но се забавлявахме чудесно.
Мейбъл срамежливо се изкикоти.
— Защо тогава не дойдете да ме видите, сър Роджър? Номер три на „Танърс Елей“, втория етаж.