— Ще ме наричате Валериън, а аз вас — Джордж, сър — отговори му графът. — И как изглежда сестра ви?
— Хубаво момиче — каза Джордж. — Но Аврора й съперничи — засмя се Джордж.
Конете се изкачваха по прашния път, който водеше нагоре по хълма към къщата. Сега графът виждаше по-добре сградата. Отпред наистина имаше огромна открита веранда. Прозорците на приземния етаж бяха много дълги. Всички прозорци на къщата имаха дебели дървени капаци и от двете страни. Капитан Конуей му каза, че те ги предпазвали по време на особено силните бури. От двете страни на пътя растяха нагъсто наситено-зелени растения, каквито той не беше виждал досега. Вниманието му беше привлечено от някакво увивно растение, което имаше много ярки цветове. По дърветата бяха накацали птички, чието оперение беше в най-различни екзотични цветове — яркочервено, зелено, синьо и златножълто. Топлината му беше приятна, макар никога досега да не се беше излагал на толкова силни слънчеви лъчи. Непрестанният ветрец беше нежен и леко влажен.
— Добър ли е управителят на плантацията ви? — попита графът. — Как се справяте с всичко след смъртта на баща ви?
— Баща ми управляваше сам Сейнт Тимъти — отговори Джордж. — Онези мъже, които оставят работите си в чужди ръце, не се ползваха с уважението му. Той не одобряваше живота на хората, които мислят само за удоволствията си. Когато дойдохме тук от Ямайка, аз бях на пет години и половина Когато станах на шест, баща ми ме взе със себе си при обиколката на плантацията. Оттогава го придружавах всеки ден. Сега съм на деветнайсет години. Занимавам се със счетоводните книги, откакто преди три години завърших образованието си. Баща ми искаше аз да ръководя плантацията. С неговата смърт тя стана притежание на Кели. След женитбата й собственик ще станете вие. Ако искате да назначите свой човек за управител, аз изцяло ще му съдействам, Валериън. Имате честната ми дума.
— Няма нужда да водим тук някакъв непознат, Джордж — отговори графът. — Нямам намерение да живея на острова. Животът ми е свързан с Англия. Съгласен съм вие да ръководите плантацията и да останете да живеете тук, ако искате. След като прегледам счетоводните книги, ще определим заплатата, която ще получавате за работата си. Някой ден ще решите да се ожените и ще имате нужда от средства за прехрана на семейството. А когато минат години, плантацията ще стане притежание на някое от децата, които ще имаме аз и Каландра. Може би ще остане за нашия втори син. И двамата ще бъдем спокойни, ако плантацията е в сигурни ръце. Мислите ли, че това споразумение ви удовлетворява?
— Да, Валериън! — отговори Джордж с нескрит ентусиазъм. „Планът наистина работи великолепно — помисли си той. — Мама няма за какво да се тревожи“. — Има нещо, което трябва да знаете — продължи Джордж — и което е свързано с къщата на семейство Мередит, която се намира в другата част на острова. Станала е притежание на татко при втория му брак — с Емили Мередит. Татко я остави на Аврора заедно с малък доход. Към къщата няма земя, която може да се използва. Татко реши, че Аврора ще има нужда от къщата, когато реши да се омъжи. Наследството, доходът и тази къща ще направят от нея добра партия. Тя ще може да си избере съпруг от добро семейство. Мама иска да я изпрати в Англия с вас и Кели.
Още едно момиче, което си търси съпруг? Валериън Хоксуърт смръщи вежди. Не искаше да се обременява с каквито и да било грижи по време на сватбеното пътуване до Англия.
— Ще говоря с майка ви за това — каза той. — Разбира се, мис Спенсър-Кимбърли е добре дошла в „Хоукис Хил“.
Изминаха последната част от пътя до къщата, където двама младежи ги посрещнаха и поеха юздите на конете.
— Слугите ви не са ли чернокожи? — беше любопитен графът да узнае.
— Слугите, които работят в къщата, са крепостни селяни. Мама ги предпочита пред чернокожите. Много малко от тях ни напускат, след като изтече срокът на договора им. Робите работят на полето и в захарната фабрика. Най-интелигентните чернокожи съм образовал и обучил да работят като старши майстори във фабриката и като чиновници. Последните ми помагат с оформянето на документацията. На тях може да се има най-голямо доверие. Ние не се отнасяме зле с работниците си, както правят много други земевладелци. Ако можеше, баща ми щеше да освободи робите си. Но не можеше да си го позволи и затова се отнасяше към тях с човещина и любезност.