Джули Гарууд
Брачна авантюра
ПРОЛОГ
Англия, 1802
Беше само въпрос на време гостите, дошли за сватбената церемония, да започнат да се избиват взаимно.
Барон Оливър Лорънс бе взел всички предпазни мерки, разбира се, защото крал Джордж избра за сватбата именно неговия замък. Трябваше да се държи като домакин до пристигането на краля на Англия — задължение, което за него беше равносилно на тридневни телесни изтезания, но заповедта бе лично от краля и Лорънс, винаги верен и покорен, веднага се бе съгласил.
Двете враждуващи фамилии — Уинчестър и Сент Джеймс — протестираха най-яростно срещу избора на краля. Лорънс обаче разбираше, че кралската заповед е само видимата причина за негодуванието им. За нещастие, той беше останал единствен в Англия, който все още поддържаше връзки със семействата и на булката, и на младоженеца.
Но гордостта на барона от този факт едва ли щеше да бъде за дълго. Той знаеше, че дните му на тази прекрасна земя вероятно вече са преброени. Кралят наистина вярваше, че щом тържественият обред се провежда на неутрална територия, събралите се гости ще се държат добре. Но Лорънс не беше толкова лековерен.
Мъжете около него бяха настроени да убиват. Само една погрешно изречена дума или жест, който да им се стори заплашителен, можеха да запалят искрата, достатъчна да възпламени кървавата баня. Един Бог само знаеше, че те всъщност горяха от желание да се хванат за гушите. И това най-ясно личеше от изражението на лицата им.
Епископът, облечен в бели празнични одежди, седеше на стол с висока облегалка между двете враждуващи фамилии. Той не поглеждаше нито наляво към клана Уинчестър, нито надясно към воините на фамилията Сент Джеймс, а се взираше право пред себе си и, за да мине времето, барабанеше с пръсти по дървената странична облегалка на стола си. Имаше вид на човек, току-що изял порция развалена риба. От време на време свещеникът шумно въздишаше и баронът си помисли, че звуците удивително приличат на цвиленето на стара кранта. След всяка въздишка в огромния хол отново настъпваше проклетата тишина.
Лорънс поклати отчаяно глава. Знаеше, че когато истинската беля избухнеше, нямаше да получи никаква помощ от епископа. Булката и младоженецът чакаха в отделни стаи на горния етаж. Щяха да ги въведат, или по-скоро да ги домъкнат, в залата едва след пристигането на краля. Бог да им е на помощ и на двамата тогава, защото целият този ад със сигурност щеше да се отприщи.
Без съмнение, един противен ден. Лорънс предвидливо бе решил да настани своите гвардейци между рицарите на краля по цялата дължина на залата, за да позадържат, ако се наложи, буйните страсти. Макар че подобна охрана по време на сватба беше нещо нечувано, но също така нечувано беше, че гостите за церемонията бяха дошли въоръжени до зъби. Мъжете от рода Уинчестър носеха по себе си толкова оръжия, че едва се движеха. Дързостта им беше направо възмутителна, а тяхната добронамереност — повече от подозрителна.
Дълбоко в себе си обаче Лорънс не можеше изцяло да упреква мъжете. Истината беше, че дори и той считаше за предизвикателство сляпо да се покоряваш на своя суверен. Все пак, кралят беше пословичен с глупостта си.
Всички в Англия знаеха, че той е загубил разсъдъка си, но още никой не се осмеляваше да изрече това на глас. Те сякаш си бяха глътнали езиците, или — което беше по-лошо — не смееха да кажат истината. Този брак беше най-неопровержимото доказателство за всеки, който все още не вярваше, че техният владетел е малоумен. Кралят беше казал на Лорънс, че е решил в неговото кралство всички да заживеят в мир. Не беше лесно на барона да намери отговор на тази детинска надежда.
Но въпреки лудостта си, Джордж беше техният крал. По дяволите, мислеше Лорънс, поканените на сватбата гости трябваше да покажат поне малко уважение. Скандалното им поведение не трябваше да се насърчава. Ето че двама от мъжете на Уинчестър най-нахално прокарваха пръсти по върховете на сабите си и очевидно само чакаха да започне кръвопролитието. Воините на Сент Джеймс веднага ги забелязаха и в отговор пристъпиха крачка към тях. Те не докоснаха оръжията си, макар че — в интерес на истината — повечето мъже от рода Сент Джеймс дори не бяха въоръжени. Вместо това се усмихнаха. Лорънс си помисли, че това е просто един многозначителен намек.
По численост фамилията Уинчестър превъзхождаше шест пъти присъстващите от рода Сент Джеймс. Това обаче не им осигуряваше предимство. Мъжете от клана Сент Джеймс не се спираха пред нищо. Техните приключения се бяха превърнали в легенди. За тях се знаеше, че убиват човек, само ако си наумят, че ги е погледнал накриво; имаха навика да ритат противника си в слабините, само за да се забавляват от болезнения вой на ударения; а само един Бог знаеше, как постъпваха с неприятелите си. Възможностите бяха направо ужасяващи, дори само да помислиш за тях.