— Ти също не ги попита — парира го Нейтън.
Колин сви рамене. Той насочи вниманието си към тълпата в градината.
— Предполагам, че си решил, че договорът не си заслужава жертвата. Все пак тя…
Но напълно забрави мисълта си, когато зърна сестра си, която идваше към тях. До нея вървеше друга жена.
— Това е Беки — каза той. — Ако това глупаво момиче се отмести малко вляво… — той отново не се доизказа. Дъхът му секна. — Мили Боже! Възможно ли е това да е лейди Сара?
Нейтън не му отговори. В интерес на истината, не беше сигурен, че ще е в състояние да го направи точно сега. Съзнанието му изцяло беше заето от жената, която очите му виждаха.
Тя беше завладяващо красива. Наложи се Нейтън да тръсне глава. Не, каза си той, не е възможно това да е неговата невяста. Нежната млада дама, която така срамежливо се усмихваше на Ребека, беше много красива, много женствена и много слаба, за да принадлежи към клана Уинчестър.
Но все пак имаше някакво загатване, едно почти неуловимо напомняне за непослушното, четиригодишно момиченце, което той беше държал в ръцете си. Нещо, което му подсказваше, че това наистина е неговата лейди Сара.
Рошавите валма медноруси къдрици бяха изчезнали. Сега косата й се спускаше до раменете, все още къдрава, но бе потъмняла и блестеше на слънцето като кестен. От мястото, където стоеше, той видя, че кожата й е бяла, гладка и чиста и се зачуди дали има още лунички по носа си.
Беше се източила, но не беше висока. Беше по-скоро средна на ръст, защото стигаше едва до очите на сестрата на Колин. Във фигурата й нямаше нищо необикновено. Беше закръглена там, където трябваше.
— Виж младите фустопоклонници, които ги обикалят — забеляза Колин. — Също като акули около жертвата си. Изглежда твоята съпруга е прицелна точка, Нейтън — добави той. — По дяволите, а ти си мислиш, че те ще проявят достатъчно благоприличие и ще оставят на спокойствие една омъжена жена. Все пак си мисля, че не мога да ги обвинявам. Боже мой, Нейтън, та тя е чудесна!
Нейтън изцяло бе погълнат от гледката на изпълнените с желание мъже, които се въртяха около неговата невяста. Той изпитваше непреодолимото желание да се развърти и да разпръсне хилещите се контета около Сара. Как смееха да се присламчват към това, което му принадлежи?
Той поклати глава, осъзнал колко далеч от здравия разум е реакцията му.
— Ето, задава се и твоят очарователен тъст — каза Колин. — Господи, не бях забелязвал колко е кривокрак. Виж как ходи по петите й — продължи Колин. — Не я изпуска от погледа си.
Нейтън си пое дълбоко въздух.
— Да тръгваме, Колин. Видях достатъчно.
В гласа му нямаше и следа от чувствата, които изпитваше в момента. Колин се обърна и го погледна.
— Е?
— Е, какво?
— По дяволите, Нейтън, кажи ми какво мислиш?
— За какво?
— Лейди Сара! — натърти Колин. — Какво мислиш за нея?
— Истината ли, Колин?
Приятелят му припряно закима с глава. Нейтън се усмихна бавно.
— Тя ще може да мине през прозореца, Колин.
ГЛАВА 2
Времето течеше.
Сара се готвеше да напусне Англия. Вероятно всички щяха да си помислят, че тя отново е избягала. Щяха да започнат да я наричат страхливка, мислеше тя. Но твърдо беше решила да осъществи плановете си, макар че злостните клюки щяха да я засегнат. Сара просто нямаше друг избор. Вече беше изпратила две писма до маркиз Сент Джеймс, с които молеше за помощ, но този, за когото бе законно омъжена, не си бе направил труда да й отговори. Тя не се осмеляваше да направи още един опит да се свърже с него. А вече нямаше и време за това. Бъдещето на леля Нора беше поставено на карта и Сара беше единствената, която можеше — или по-точно, която щеше — да я спаси.
И ако обществото решеше, че тя бяга заради брачния договор, тя нямаше намерение да го разубеждава.
Нищо не можеше да промени мнението на Сара за това, как щеше да бъде изтълкувана постъпката й. Когато миналата пролет майка й я помоли да замине на острова при Нора, за да се увери, че е добре, Сара се бе съгласила моментално. Повече от четири месеца майка й не беше получавала писма от сестра си и мисълта, че може би е болна, я тревожеше толкова силно, че едва не се поболя. В действителност, Сара еднакво се тревожеше и за двете. Нещо не беше наред. Съвсем не беше присъщо на леля й да забрави да им пише. Не, ежемесечната пратка с писма винаги е била толкова сигурна, колкото дъждът, който валеше на годишните празници в Уинчестър.