Выбрать главу

Сара и майка й се съгласиха, че те няма да разкрият пред никого истинската причина за внезапното заминаване на Сара. Уговориха се да излъжат, че тя ще гостува на своята по-голяма сестра Лилиън, която живееше със съпруга си и малкия си син в колониите в Америка.

Първоначално Сара искаше да каже истината на баща си, но после се отказа от намерението си. Макар че той със сигурност беше най-благоразумният от братята Уинчестър, все пак си оставаше истински представител на рода. Той не харесваше Нора повече от братята си, макар че заради съпругата си не изказваше много често това свое мнение.

Мъжете от рода Уинчестър бяха обърнали гръб на Нора, когато тя ги опозори — омъжи се за човек с много по-долно от нейното положение в обществото. Беше се омъжила за своя любим преди четиринадесет години, но фамилията Уинчестър не забравяше лесно. Те влагаха особено значение в израза око за око. За тях отмъщението беше също толкова свято, както Десетте Божи заповеди за повечето епископи. И не само никога не забравяха унижението. Те никога не прощаваха.

Сара беше проумяла това не много отдавна. Ако го знаеше по-рано, тя никога не би позволила на Нора да им гостува. Бог й е свидетел, наистина беше повярвала, че времето е в състояние да смекчи отношението на чичовците й към нея. Горчивата истина бе точно обратната. На двете сестри не бе позволена радостта да се срещнат. Майката на Сара даже не можа да говори е Нора. Колкото до това, никой не можа да говори с нея, защото Нора просто изчезна — час след като двете със Сара бяха слезли от кораба.

Сара едва не се побърка от тревога тогава. А сега беше дошло времето да осъществи плана си и нервите й бяха опънати като струна. Истински се страхуваше и това подкопаваше нейната твърдост. Беше свикнала други хора да се грижат за нея, но сега обувката беше на другия крак, както обичаше да казва Нора, и Сара беше тази, която носеше отговорността. Тя молеше Бога да успее да се справи както подобава с предизвикателството. Животът на Нора зависеше от нейния успех.

Последните две седмици бяха за Сара направо кошмар. Всеки път, когато чуеше звука на камбаната, беше сигурна, че властите идваха да й съобщят, че тялото на Нора е намерено. Накрая, когато вече мислеше, че повече не може да издържа тревогата и всеки миг ще се предаде, вярната й прислужничка Никълас откри мястото, където чичовците й бяха скрили леля Нора. Те бяха затворили тази деликатна жена на тавана в градинската къща на чичо й Хенри, докато подготвят всички обвинения срещу нея и официално поискат пред Двора право на опекунство. После щяха тайно да я отведат в най-близкия приют, а огромното й състояние щеше да бъде разпределено между мъжете от фамилията.

— Проклети кръвопийци! — промърмори на себе си Сара. Ръката й трепереше, докато закопчаваше чантата си. Тя си повтаряше, че трепери така не от страх, а от гняв. И всеки път, когато си представеше ужаса, който е трябвало да изживее леля й, направо ставаше бясна.

Като си пое дълбоко дъх, Сара помъкна чантата към отворения прозорец. После я метна навън и чу как тупна на земята.

— Готово, Никълас. Бързай сега, преди да се е върнало семейството. Успех, приятелко!

Прислужничката грабна последната чанта и хукна към чакащия файтон. Сара затвори прозореца,- угаси свещта и си легна в леглото.

Беше почти полунощ, когато родителите й и сестра й Белинда се върнаха от разходката си. Когато Сара чу стъпките им в коридора, тя се зави през глава, стисна очи и се престори на заспала. Миг по-късно чу скърцането на вратата и разбра, че баща й надзърта в стаята, за да се увери, че дъщеря му се намира в леглото си — там, където трябваше и да бъде. Докато той затвори зад себе си вратата, на Сара й се стори, че измина цяла вечност.

Тя почака още двадесетина минути, за да бъде сигурна, че всички вече са си легнали. Тогава се измъкна от леглото, взе вещите си от мястото, където ги беше скрила по-рано. Беше много важно да не прави впечатление, докато пътува. Нямаше черни дрехи, но беше облякла една стара тъмносиня рокля за разходка. Деколтето й беше доста изрязано, но тя нямаше време сега да се тревожи и за това. Още повече, че под пелерината нямаше да се вижда. Беше много нервна, за да сплете косите си и затова набързо ги върза с панделка отзад на тила, за да не й пречат.

След като остави върху тоалетната масичка писмото, което беше написала на майка си, тя уви слънчобрана си, белите ръкавици и чантичката си в пелерината. После ги хвърли през прозореца и възседна перваза.

Нейтън не можеше да повярва на очите си. Тъкмо се канеше да се покатери по огромното дърво, когато прозорецът се отвори и през него започнаха да летят към земята различни женски принадлежности. Слънчобранът го удари по рамото. Той успя да избегне останалите падащи предмети, като се дръпна по-навътре в сянката на дървото. Луната хвърляше достатъчно светлина, за да види Сара, когато тя се показа върху перваза. Тъкмо се канеше да я предупреди с висок глас, сигурен, че ще си счупи врата, когато тя внезапно скочи. С един скок той се озова под прозореца, готов да я хване.