Сара обаче се закачи за един дебел клон и отчаяно се вкопчи в него. Бързо промърмори някаква молитва, за да не започне да крещи от страх. После се овладя, изчака тялото й да спре да се люшка напред-назад и започна бавно да се придвижва към ствола на дървото.
— Мили Боже! Мили Боже! Мили Боже! — шепнеше молитвата си тя, докато се спускаше надолу.
Роклята й се бе закачила на друг клон и когато най-сетне краката й стъпиха на твърда земя, от дръпването полата й се освободи от клона и покри главата й.
Сара набързо оправи роклята си и въздъхна доволна.
— Готово — пошепна тя. — Не беше чак толкова ужасно.
Господи, мислеше тя, започвам да се самозалъгвам. Коленичи на земята и засъбира вещите си, като си мънкаше нещо през цялото време и губеше ценни минути да нахлузи белите си ръкавици. Забави се да изтупа и прахта от пелерината. След като оправи наметката около раменете си, омота шнура на дамската чанта около китката си и мушна слънчобрана под мишницата си. После тръгна към предната част на къщата.
Внезапно замръзна, убедена, че е чула шум зад себе си. Но когато се обърна, не успя да види нищо освен дървета и сенки. Въображението ми добре работи, реши тя. Вероятно ударите на сърцето й отекваха в ушите й.
— Къде ли е Никълас? — попита се тя малко по-късно. Предполагаше, че прислужничката ще я чака в сенките, близо до входната врата. Беше й обещала, че ще я придружи до къщата на чичо й Хенри Уинчестър. Нещо се беше случило, реши тя.
Минаха още десетина минути преди Сара да осъзнае, че Никълас няма да се върне и да я придружи. Не смееше да чака по-дълго. Това криеше голям риск някой случайно да я види. Откакто се бе върнала в Лондон преди две седмици, баща й си бе създал навика да поглежда през нощта в стаята й. Щеше да настъпи истински ад, когато разбере, че тя отново е избягала. Като си помисли за последиците, Сара потрепери.
Трябваше изцяло да разчита на себе си. Призна си го и сърцето й отново лудо затупа. Но тя изправи рамене и тръгна към мястото, където трябваше да отиде.
Къщата на чичо Хенри беше само на три пресечки по-надолу. Нямаше да й отнеме много време да стигне дотам пеша. Освен това, вече бе станало полунощ и улиците сигурно вече са опустели. Негодниците и престъпниците също се нуждаеха от почивка, нали? Боже, поне се надяваше да е така. Щеше да успее, повтаряше си тя, докато бързаше надолу по улицата. Ако някой се опиташе да я нападне, тя щеше да се защити и да използва слънчобрана си като оръжие. Твърдо беше решила да не се спира пред нищо, само и само да спаси леля Нора. Да й спести още една нощ под ужасяващия надзор на чичо й.
Сара се спусна като стрела, докато стигна до първата пряка. Почувства остра болка под лъжичката, затова намали бързината и тръгна с по-умерена крачка. Отпусна се малко, като разбра, че всъщност нищо не я заплашва. Изглежда по улиците тази нощ нямаше други хора. Сара се усмихна с благодарност на тази Божия милост.
Нейтън я следваше. Искаше да задоволи любопитството си, преди да грабне невястата си, да я метне на рамо и да се отправи към кея. Някъде в периферията на съзнанието му се беше загнездила обезпокоителната мисъл, че тя отново се опитва да избяга от нето. Той обаче бързо престана да разсъждава върху това, защото идеята му се стори много глупава. Не беше възможно тя да е разбрала, че той има намерение да я отвлече.
Къде ли отиваше? Той си задаваше объркан този въпрос, докато продължаваше да върви след нея.
Пред очите му тя проявяваше учудваща съобразителност и находчивост и това откритие го изненада, защото тя все пак беше една Уинчестър. Вече имаше доказателства, че е наистина смела. Той беше чул изплашения й вик, когато тя скочи от перваза на прозореца. Жената се бе хванала за клоните на дървото, а после бе започнала да се моли, докато се спускаше надолу, с нисък, пламенен глас, който предизвика усмивка върху устните му. Беше успял да разгледа дългите й, добре оформени крака, докато висеше в неблагоприличната поза и едва се сдържа да не се засмее на глас.
Скоро му стана ясно, че тя все още е в блажено неведение относно неговото присъствие. Нейтън не можеше да повярва на наивността й. Само ако си направеше труда да погледне назад, сигурно щеше да го види.
Но тя не погледна назад. Неговата невяста зави покрай първия ъгъл, премина с бърза стъпка тъмната тясна уличка и после отново намали хода си.