Внезапно Сара проумя колко несъстоятелни са били намеренията й.
— Знаеш ли, чичо Хенри, опитвах се да намеря начин и да те убедя да оставиш Нора на мира, но сега разбирам каква глупачка съм била. Само един мъж на честта би удържал на дадено обещание. Явно си губя времето с теб!
Чичо й протегна ръка да я удари, но Сара го отблъсна. Тя започна да отстъпва заднешком, но се озова заобиколена от няколко невзрачни на вид, но явно пропаднали пияндета. Всички те, беше първата й мисъл, отчайващо имаха нужда от къпане.
Мъжете пък бяха изцяло погълнати от гледката на красивата лейди, че не забелязаха Нейтън. Той разбра, че от похотливост те съвсем са забравили за предпазливостта. Нейтън се облегна на затворената врата в ъгъла и зачака първото предизвикателство.
То не закъсня. В мига, когато първият нехранимайко сграбчи ръката на Сара, Нейтън гневно изрева. Дълбокият и гърлен звук разтърси кръчмата и въздействието му беше ужасяващо. Всички мъже замръзнаха. Всички освен Сара. Тя подскочи и се обърна.
Ако гърлото й не се беше схванало, и тя щеше да извика. Но даже не успя да си поеме дъх. Краката й се подкосиха при вида на огромния мъжага, който стоеше до вратата. Сърцето й лудо заби и тя така се изплаши, че беше сигурна, че ще умре от страх.
Какво, за Бога, беше той? Не, не какво, поправи се тя, а кой! Беше ужасена. Това беше мъж, да, но беше най-огромният, най-опасният, най… О, Боже, и той я гледаше!
Той й направи знак с пръст.
Тя поклати глава.
Той й кимна.
Стаята се завъртя пред очите й. Трябваше да се стегне, можеше да разчита единствено на съобразителността си, отчаяно си повтаряше тя. Трябваше да открие в този великан поне нещо, което да не е толкова ужасяващо. Тогава Сара усети, че някой хваща ръката й. Без да отмества смаяния си, почти обезумял поглед от великана, който неотстъпно се взираше в нея, тя силно удари ръката, която я държеше, и се освободи.
Великанът изглеждаше току-що изкъпан. Нещо повече. Косата му беше чиста. Беше тъмнобронзова, също като кожата на лицето му. Мили Боже, мислеше тя, ръцете и раменете му бяха толкова… могъщи и мускулести. Също и бедрата му. Тя забеляза как те се очертаваха и играеха под плътно прилепналите му панталони. Но това бяха едни чисти панталони, каза си тя. Престъпниците обикновено носеха смачкани и миризливи дрехи, нали? Следователно, разсъждаваше тя, той не беше престъпник. Стигнала до това заключение, тя се почувства малко по-спокойна. Вече можеше да си поеме дъх. Много добре, мислеше тя, той не е престъпник. Беше воин, предводител на воини, реши тя, когато приключи с обстойния си оглед. Ако се съди по дължината на косата му, може би беше вожд на викингите. Да, той си беше направо такъв. Но някак си беше успял да направи скок във времето.
Явно беше превъртяла, завърши разсъжденията си тя. И тогава зеленоокият викинг й направи знак да се приближи към него. Тя се озърна, за да се увери, че поканата е отправена само към нея. Нямаше към кого друг.
Беше от ясно по-ясно. Стомахът й се сви. Тя премигна няколко пъти. Той не изчезна. После разтърси глава, за да проясни съзнанието си.
Тогава той отново посочи с пръст към нея.
— Ела тук!
Гласът му беше дълбок и самоуверен — глас, свикнал да заповядва. Господ да й е на помощ, каза си тя, и тръгна към него.
В същия миг целият този ад се отприщи. Във въздуха изсвистяха удари от камшик, болезненият писък на глупака, който се бе опитал да я хване. Всичко това отекна в ушите на Сара. Но тя не се обърна да види какво става зад гърба й. Очите й бяха приковани върху мъжа, който хладнокръвно и методично се бе заел да унищожава кръчмата.
Правеше го, сякаш нямаше по-лесна работа от това. Всяко леко движение с китката, което изглежда не му костваше никакво усилие, оказваше огромно въздействие върху публиката.
Тя забеляза обаче, че колкото по-близо пристъпваше към него, толкова по-намръщено ставаше лицето му.
Този древен воин очевидно не беше в добро настроение. Но тя реши да приеме защитата му, докато си възвърне самообладанието. Тогава щеше да изтича навън, да скочи в каретата при Нора и бързо да потеглят към пристанището.
Това беше един чудесен план, окуражи се тя. Единственият му недостатък беше в това, че първо трябваше да се измъкне от този викинг.
Когато той й направи знак да се приближи още, тя разбра, че стои на едно място. Усети как една ръка се протяга към рамото й, сведе поглед към нея, а после в ушите й прокънтя плющенето на камшик.
Внезапно Сара се втурна напред. Тичаше към него, решена да стигне, преди сърцето й да се е пръснало.
Закова се пред краката му, изпъна назад главата си и се загледа в тези зелени пронизващи очи толкова настойчиво, че накрая той се принуди да погледне надолу. Тя несъзнателно протегна ръка и го ощипа. Трябваше да се увери, че той не е роден от въображението й.