Добре, беше жив и истински. Усещането беше сякаш е докоснала желязо, но желязото беше топло. И в красивите зелени очи имаше живот, което я спаси да не полудее, помисли тя. Бяха наситено-зелени и сякаш я хипнотизираха.
Странно, но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-спокойна и сигурна се чувстваше. Тя се усмихна с облекчение. Той повдигна веждата си в отговор.
— Знам, че не сте престъпник, господин Викинг.
Сара изведнъж почувства, че е лека като перце. И шеметно летеше в тъмен тунел към този бронзов викинг. А той стоеше, огрян от слънчева светлина, в края на тунела.
Нейтън я задържа, преди да падне на пода. И когато я метна на рамото си, неговата невяста беше в безсъзнание. Той огледа кръчмата, за да се убеди, че не е пропуснал някой ненаказан. Не беше от най-добрите му прояви, помисли той. Изпита непреодолимо желание да обърне малко повече внимание на този кучи син, чичо й, който трепереше свит под масата. Оттам долитаха и сподавените хлипания на този негодник.
Нейтън изрита масата, за да може да вижда жертвата си.
— Знаеш ли кой съм, Уинчестър?
Хенри лежеше на пода, свит като неродено бебе в утробата на майка си. Когато поклати отрицателно глава, брадата му се удари в крака на масата.
— Погледни ме, негоднико!
Заповедта прозвуча със силата на гръмотевица. Хенри погледна нагоре.
— Аз съм маркиз Сент Джеймс. Ако още веднъж се доближиш до моята съпруга или до възрастната жена, ще те убия. Разбра ли ме добре?
— Ти си… той!
От злоба Хенри едва не се задави. От злоба и ярост, които не му позволяваха да произнесе дума. Той отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но от гърлото му не излизаха звуци. Нейтън го бутна с върха на ботуша си, после се обърна и излезе от кръчмата.
Кръчмарят надничаше иззад скарата за месо, където се беше крил досега, и започна да преценява разрушенията пред очите си. Нямаше да има повече поръчки за бира в тази тъмна нощ, защото едва ли някой от посетителите в кръчмата беше в състояние да пие повече. Те се търкаляха по пода като разхвърляни обелки от фъстъци. Скоро нямаше да забрави тази гледка. Искаше да запомни всички подробности, за да може после да разказва за веселбата. Вече предвкусваше удоволствието от заключителните си думи. Този фукльо, Уинчестър, да плаче като дете! Да, това щеше добре да развеселява бъдещите клиенти. Неприятен звук изтръгна кръчмаря от наслаждението. Високият, наперен Уинчестър шумно повръщаше, където завари.
Собственикът на кръчмата изкрещя от ярост. Викът му се сля с уплашения писък на Нора. Когато тя видя своята племенница, метната върху рамото на непознатия великан, сърцето й примря и тя вдигна ръце към гърдите си.
— Ранена ли е Сара? — извика тя. Въображението й вече рисуваше най-трагични картини.
Нейтън поклати глава. Отвори вратичката на каретата и се усмихна на възрастната дама.
— Припадна.
Тази новина така успокои Нора, че тя не се сети да възрази срещу непристойния факт чужд мъж да се занимава със състоянието на племенницата й. Само се отдръпна навътре, за да направи място на Сара. Нейтън обаче остави невястата си върху седалката срещу нея. Нора внимателно се наведе над нея, увери се, че тя все още диша, после се обърна и погледна към техния спасител. Не откъсваше очите си от него, докато той спокойно нави камшика си и го мушна в колана.
Нора не можеше и да предположи, че той ще се качи в каретата. Но той се настани в купето и тя се сви в ъгъла.
— Сара може да седне до мен — предложи тя.
Той не си направи труда да й отговори, а се разположи на освободеното от нея място. После повдигна Сара и я сложи в скута си. Нора забеляза, че е изключително нежен, когато я докосваше. Ръката му внимателно погали бузата на Сара и той притисна лицето й до врата си. Сара лекичко въздъхна.
Нора не знаеше как да постъпи с този мъж. И преди тя да направи какъвто и да било опит да го заговори, каретата се понесе стремглаво напред.
— Млади човече, казвам се Нора Бетлитен. Милото момиче, което току-що спасихте, е моя племенница, Сара Уинчестър.
— Не! — решително й възрази той. — Тя е лейди Сент Джеймс.
След категоричното си изявление мъжът мълчаливо се загледа през прозорчето на каретата. Нора продължи да го разглежда. Имаше строг, красиво очертан профил.
— Защо ни помагате? — попита тя. — Само не ме убеждавайте, че сте нает от семейство Уинчестър за тази цел — добави тя и закима с глава. — Възможно ли е да сте нает от Сент Джеймс?