Той не й отговори. Нора въздъхна и насочи вниманието си към Сара. Искаше й се тя по-скоро да дойде в съзнание, за да излезе от това неудобно положение.
— Стигнах до там, че да завися от това дете, което държите в ръцете си, сър. Не бих понесла мисълта, че може да й се случи нещо лошо.
— Тя не е дете — опроверга я той.
Нора се усмихна.
— Не е. Но аз я считам още за дете — призна тя. — Сара е такава невинна, доверчива душица. Цялата се е метнала на майчиния си род.
— Вие не сте Уинчестър, нали?
Нора беше толкова доволна, че той почти разговаря с нея, че се усмихна.
— Не — отговори тя. — Аз съм леля на Сара, сестра на майка й. Бях Търнър преди да се омъжа за моя Джони и да приема неговото име.
Тя погледна отново към Сара.
— Не ми е известно някога да е изгубвала съзнание. Разбира се, последните две седмици сигурно са били ужасно напрегнати за нея. Под очите й има сенки. Явно не си е доспивала. Тревожила се е за мен — добави тя, но после предположи. — Може би е видяла нещо наистина ужасяващо, за да припадне. Какво мислите…
Тя прекъсна разсъжденията си, когато видя усмивката му. Мъжът явно беше някой чудак, щом думите й го накараха да се усмихне.
И тогава той обясни:
— Видя мен.
Сара се размърда. Беше още замаяна и объркана, но пък й беше топло и уютно. Потърка носа си в мястото, откъдето идваше топлината, и вдъхна чистия мъжки мирис. Въздъхна блажено.
— Мисля, че вече идва на себе си — прошепна Нора. — Благодаря на Бога!
Сара бавно извърна поглед към леля си.
— Идвам на себе си ли? — попита тя и широко се прозя — нещо непростимо за една лейди.
— Беше припаднала, скъпа.
— Не — прошепна Сара, видимо ужасена. — Аз никога не припадам. Аз… — тя прекъсна обясненията си, защото внезапно усети, че седи на нечии колене. Не, не на нечии. На неговите. Лицето й побеля. Вече си спомняше ясно всичко.
Нора се пресегна и хвана ръката й.
— Всичко е наред, Сара. Този любезен господин те спаси.
— Гигантът с камшика? — прошепна Сара, като се молеше вътрешно да греши.
— Да, скъпа, той. Трябва да му благодариш. И, за Бога, Сара, не припадай отново.
Сара кимна утвърдително с глава.
— Няма — обеща тя и за да е сигурна, че ще изпълни обещанието си, реши, че най-добре е да не поглежда към викинга. После се опита да се изхлузи от скута му, но щом се раздвижи, той здраво я задържа, обхванал кръста й с ръка.
Тя се наведе лекичко към леля си.
— Кой е той? — попита с шепот тя.
Леля й повдигна рамене.
— Още не ми е съобщил — обясни Нора. — Може би, скъпа, ако му изкажеш своята благодарност, тогава да ни каже името си.
Сара знаеше, че е крайно невъзпитано да си шепнат за мъжа, сякаш не забелязваха присъствието му. Тя се стегна и бавно се извърна, за да го погледне в лицето. Нарочно впери очи в брадата му, когато каза.
— Господине, благодаря ви, че ме защитихте в кръчмата. Ще съм ви задължена цял живот.
Той повдигна брадичката й с палеца си. Погледът му беше загадъчен.
— Дължиш ми повече от една благодарност, Сара.
Очите й се разшириха от страх.
— Знаете коя съм?
— Аз му казах, скъпа — обясни Нора.
— Нямам никакви пари в себе си — каза тогава Сара. — Дадох ги всичките за билети за пътуването ни. Ще ни закарате ли на пристанището?
Той кимна с глава.
— В себе си имам една златна верижка, сър. Това достатъчно ли е?
— Не!
Резкият му отговор я ядоса. Тя го изгледа намръщено, разгневена от неговата нелюбезност.
— Но аз нямам нищо друго — заяви тя.
Каретата спря. Нейтън отвори вратата. Движеше се бързо и пъргаво. За огромен мъж като него това изящество в движенията направо поразяваше. Той помогна на Нора да слезе от каретата, преди Сара да успее да пооправи роклята си. После тя усети ръцете му около кръста си. Имаше време само да грабне чантичката и ръкавиците си, докато той я издърпа навън сякаш беше торба брашно. Той си позволи волността да постави ръката си на раменете й и да я привлече към себе си. Сара мигновено възрази срещу подобна смелост.
— Сър, аз съм омъжена жена. Моля, махнете ръката си. Държите се неприлично.
Забележката й сигурно е мъчителна за него, реши Сара, защото той дори не я погледна. Тя тъкмо се накани да му обясни по-подробно как стоят нещата, когато той пронизително изсвири с уста. До този момент пристанището беше безлюдно, огряно само от лунната светлина. Докато Сара премигне, заобиколи я плътен кръг от мъже.
Верните моряци от екипажа на Нейтън мълчаливо наблюдаваха Сара. Зяпаха я така, сякаш никога в живота си не бяха срещали красива жена. Той погледна към невястата си, за да види реакцията й от тези пълни с възхита погледи. Сара изобщо не беше обърнала внимание на мъжете. Беше заета да мята гневни погледи към него. В отговор Нейтън почти й се усмихна.