Всички на борда на Морския ястреб прекараха следващите часове в усилена работа. Корабният товар беше подреден и здраво привързан, кливерът беше вдигнат, котвата също, а осемте оръдия бяха почистени и смазани за последен път, преди да бъде дадена команда за отплаване.
Нейтън изпълняваше задълженията си на капитан, докато не усети, че стомахът му започва да се бунтува и бе принуден да отстъпи. Командването на екипажа от четиридесет и двама моряка пое Джимбо, а Нейтън слезе долу.
Въпреки годините, прекарани в морето, Нейтън страдаше, от морска болест първите няколко дни при всяко ново пътуване. Беше се научил да понася това неудобство. Сигурен беше, че само Матю и Джимбо са посветени относно проблема му, но това не намаляваше никак притеснението му.
От опит знаеше, че след час или два ще бъде напълно извън строя. Нейтън реши да намине към невястата си, за да се увери, че е добре. Ако имаше късмет, тя щеше да е дълбоко заспала и неизбежният сблъсък можеше да бъде отложен за по-късно. Но това си беше Божа работа. Тя сигурно е изразходвала силите си след всичко, което й се бе случило. Беше бодърствала повече от едно денонощие, а и избухването й — когато разбра, че той в действителност е нейният съпруг — по всяка вероятност съвсем я беше довършило. Ако пък не спеше, Нейтън беше решил да говори с нея и да се разберат веднъж за винаги. Колкото по-навреме й станеха ясни правилата, толкова по-бързо тя щеше да свикне с намеренията му за бъдещия им съвместен живот.
Може би щеше отново да изпадне в истерия, помисли Нейтън. Той се стегна, за да може да издържи неизбежните обвинения и сълзи, и отвори вратата на каютата.
Сара не спеше. Щом Нейтън влезе, тя веднага скочи от койката и застана пред него със стиснати в юмруци ръце.
Личеше си, че не е успяла да превъзмогне страха и гнева си. В каютата беше влажно и задушно. Той затвори вратата зад себе си, после застана в средата на просторното квадратно помещение. Когато се пресегна и повдигна вградения в тавана люк, той усети погледа й върху себе си. Но той спокойно отвори прозорчето и го подпря с една летва, която залости в третия жлеб.
Свеж въздух и слънчева светлина нахлуха в каютата. Стомахът на Нейтън се преобърна. Той пое дълбоко дъх, после се върна до вратата и се опря на нея. Някъде дълбоко в съзнанието му се прокрадна мисълта, че неговата съпруга може да реши да изхвръкне от каютата. А не беше в състояние да я преследва и затова предпочете да вземе мерки и да охранява единствения изход.
Сара дълго време мълчаливо гледаше Нейтън. Тя усети, че тялото й започва да трепери и разбра, че е само въпрос на време гневът й да избухне. Беше решила да прикрива от него този гняв, независимо какви усилия щеше да й коства това. Да разкрива каквито и да било чувства пред този варварин със сигурност щеше да бъде лошо начало.
Лицето на Нейтън беше лице на човек, примирил се със съдбата. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, а тялото му отпуснато.
Тя си помисли, че изглежда доста отегчен, но не толкова, че да му се спи. Това не беше благоприятна констатация. От погледа му колената й омекваха. Но тя си наложи да го издържи. Нямаше намерение да скланя глава, тъй като един от тях трябваше да победи в това оскърбяващо и неотстъпващо взиране един в друг. Трябваше да бъде тя.
Нейтън пък си мислеше, че неговата невяста в отчаянието си изглежда бе решила да крие страха си от него. Но не го правеше добре, защото в очите й вече се събираха сълзи, а тялото й видимо трепереше.
Господи, по всяка вероятност му предстоеше да се сблъска с поредица от налудничави изяви. Стомахът му се преобръщаше при всяко поклащане на кораба. Нейтън се опита да се пребори с неприятното усещане и насочи мисълта си върху същността на въпроса.
Сара беше красива жена. Потокът слънчеви лъчи правеше косата й по-скоро златиста, отколкото кестенява. Все пак имаше и нещо хубаво в тези Уинчестър, мислеше си той.
Тя все още носеше тъмносинята си рокля. Деколтето беше много ниско изрязано според него. Реши по-късно да й спомене за това, но щеше да изчака тя да се освободи от страха си. Лицето й обаче внезапно се смръщи и той промени намерението си. Беше ясно, че тя добре разбира кой командва тук.
Нейтън стоеше в сянката до вратата, но тя можа да забележи дългия, грозен белег по цялата дължина на дясната му ръка. Белезникавата следа ясно се открояваше върху бронзовата кожа на мускулестата му ръка и веднага се набиваше в очи. Сара продължи да се взира в него една дълга минута, като се чудеше как е получил такова ужасно нараняване, а после леко въздъхна.