Нейтън беше обут в много тесни, сиво-бежови панталони. Според нея беше цяло чудо, че можеше да диша така пристегнат. Бялата му риза беше разкопчана до кръста, а ръкавите навити над лактите. Небрежното му облекло я ядоса почти толкова, колкото и навъсеното му лице. Тя също реши да изчака, но по-късно обезателно да му каже, че човек просто не облича такива неприлични дрехи, когато пътува с кораб. И също като него промени намерението си заради намръщеното му лице. Сега по-важното беше той да разбере какво се очаква от един, вече женен мъж.
— Облякла си се като момиче от кръчма.
Отне й цяла минута, за да проумее обидата. В началото Сара беше толкова удивена, че не успя да реагира. Но после шумно въздъхна.
Нейтън прикри усмивката си. Сара нямаше вид на жена, която се кани да заплаче. По-скоро лицето й беше на човек, който възнамерява да го убие. Това беше добро начало.
— Имам чувството, че ще прелееш от деколтето си, невясто.
Тя моментално вдигна ръце и покри с тях разголените си гърди. Лицето й пламна.
— Това беше единствената рокля, достатъчно тъмна, за да ме скрие в нощта…
Тя прекъсна обяснението си веднага щом усети, че думите й звучат като оправдание.
— Да те скрие? — иронично попита Нейтън. — Сара, та тя не може нищо да скрие. В бъдеще няма да носиш рокли с такива деколтета. Единственият, който ще вижда тялото ти, съм аз. Разбра ли ме?
О, тя го разбра, и то много добре. Този мъж беше мерзавец, заключи тя. Сара поклати глава. Нямаше никакво намерение да търпи да я унижава, докато в същото време той беше задължен да й даде обяснения за толкова други неща.
— Ти си един варварин — измърмори тя. — Косата ти е много по-дълга, отколкото е модерно и се обличаш като… пират. Пасажерите на един хубав кораб като този би трябвало да имат безукорна външност. А непрекъснато навъсеното ти лице е направо противно — добави тя и в потвърждение на думите си закима енергично.
Нейтън реши, че тя е свършила с глупавите си заяждания и премина към същността на въпроса.
— Добре, Сара — започна той. — Да приключим с това и да поговорим сериозно.
— С кое да приключим и за какъв сериозен разговор говориш?
Той въздъхна съвсем отегчен. Беше много ядосан. Тя отчаяно се опитваше да се пребори с природата си, но необходимостта да изкрещи насреща му блъскаше кръвта в слепоочията й, а гърлото направо я заболя от стискане. Очите й се напълниха със сълзи. Той й дължеше толкова много обяснения преди тя да реши дали някога ще му прости, мислеше Сара, и беше по-добре да побърза, защото тя можеше да се заинати и въобще да не му прости, приела завинаги греховете му за ужасни.
— Със сълзите и молбите — обясни Нейтън и сви рамене. — За мен е ясно, че ти си уплашена — продължи гой. — Готова си да заплачеш, нали? Знам, че искаш да те заведа обратно вкъщи, Сара. Реших да ти спестя унижението да ме молиш за това, като ти обясня, че ти ще останеш при мен, независимо какво ще кажеш или направиш. Аз съм твой съпруг, Сара. Свикни с тази мисъл!
— Ще ти е неприятно ли, ако заплача? — попита тя и гласът й прозвуча така, сякаш се задушаваше.
— Съвсем не — отговори той. Това, разбира се, беше лъжа, защото нямаше да му е приятно да я види разстроена, но нямаше намерение да й го признава. Жените обикновено използваха това свое оръжие срещу мъжете и избухваха в сълзи всеки път, когато искаха да постигнат нещо.
Сара си пое дълбоко дъх. Не смееше да каже нито дума, докато не възвърне способността си да се контролира. Наистина ли той мислеше, че тя ще го моли? За Бога, той е ужасен човек! Ужасен и опасен! Не притежаваше и грам състрадателност.
Тя продължи да го гледа, докато събере смелост, и да зададе всички нетърпящи отлагане въпроси, които си задаваше от дълго време. Тя се съмняваше, че той ще й каже истината, но все пак искаше да чуе какви отговори ще й даде той за свое оправдание.
Той мислеше, че тя всеки миг ще се разплаче. Сара очевидно отново беше започнала да се страхува от него, реши той. По дяволите, надяваше се, че тя няма да припадне пак. Нейтън нямаше търпение да се занимава със слабия пол, но пък не искаше Сара да се страхува прекомерно от него. Всъщност, той изпитваше известно съжаление към нея. Може би не й се искаше да е омъжена за него. Все пак той е един Сент Джеймс, а тя беше отгледана и възпитана като Уинчестър. Сигурно са я учили през цялото време да го мрази. Бедната Сара беше просто една жертва, една пионка, която техният побъркан крал навремето беше използвал, опитвайки се чрез този брак да заглади разногласията между двете враждуващи фамилии.
Но той не можеше да отмени стореното преди години. И то главно заради нея. Неговият подпис стоеше върху брачния договор и той беше задължен морално да изпълни всичко, което се искаше от него.