Тя изящно повдигна раменете си.
— Ами предполагах, че моето задължение ще бъде винаги да ти казвам какво искам…
— И? — насърчи я той да продължи, когато тя прекъсна обяснението си.
— И твое задължение ще бъде винаги да го изпълняваш.
Мрачното му лице й показа, че той съвсем не харесва това, което току-що чу. Сара усети, че отново започва да се дразни.
— Предполага се, че ти ще ме обичаш и уважаваш, Нейтън. Ти наистина обеща това.
— Не съм обещавал да те уважавам — не издържа той и изкрещя. — За Бога, жено, не съм ти обещавал нищо.
Но Сара изобщо нямаше намерение да го остави да се измъкне с тази лъжа. Тя скочи на крака и се изправи пред него.
— О, да! Ти обеща — изкрещя тя на свой ред. — Прочетох договора, Нейтън. От първата до последната дума. Срещу земята и богатствата, които ти нося, ти се задължаваш да се грижиш за мен. А това предполага, че ще бъдеш добър съпруг, любещ баща и най-вече — ще ме обичаш, уважаваш и цениш като съпруга.
Той направо занемя. И неочаквано високо се разсмя. Такова извъртане на темата беше вбесяващо, наистина, но не можеше да отрече, че го развеселява.
— Ти наистина ли искаш да те обичам и ценя?
— Несъмнено — отговори тя кратко и скръсти ръце на гърдите си. — Ти обеща да ме обичаш и уважаваш, Нейтън, и Бог ми е свидетел, ще изпълниш обещанието си.
Тя отново седна на леглото и заоправя гънките на роклята си. Червенината, която заля бузите й, издаде смущението й.
— А какво се предполага, че ти ще направиш, докато аз те обичам и уважавам? — попита той. — Какви са твоите обещания, невясто?
— Аз не съм обещавала нищо — отряза тя. — Бях само на четири години, Нейтън. Не съм подписвала договора. Ти го подписа.
Той затвори очите си и започна да брои до десет. После попита:
— Тогава ти считаш, че подписът на баща ти не заслужава да бъде уважаван. Обещанията, които той направи от твое име, не те ли обвързват?
— Не съм казала това — прошепна тя. После дълбоко въздъхна и добави: — Разбира се, че ме обвързват. Нали са изброени след името ми.
— И какви са те? — поиска той да ги чуе.
Мина доста време преди тя да му отговори. Изглеждаше много разстроена.
— Че аз също трябва да те обичам и уважавам — измънка тя.
Той не беше удовлетворен.
— И?
— И какво? — попита тя, като се направи, че не разбира.
Той реши, че неговата съпруга се опитва да го вбеси.
— Аз също съм чел договора, от начало до край — каза той. — Не злоупотребявай с търпението ми.
— О, много добре тогава — парира го тя. — Аз трябва да ти се подчинявам също. Доволен ли си сега?
— Да — върна й го той. — Сега отново сме там, откъдето започнахме. Както те уведомих преди малко, аз ще бъда този, който ще заповядва, а ти тази, която ще се подчинява.
— Ще се опитам да се подчинявам на заповедите ти, Нейтън, когато съм убедена, че те са разумни.
Търпението му беше на изчерпване.
— Пет пари не давам дали смяташ, че те са разумни или не — изрева той. — Ще правиш това, което аз кажа.
Тя изобщо не се смути, а със сладък глас забеляза:
— Ти наистина не трябва да използваш такъв език в присъствието на една дама, Нейтън. Много е грубо, а ти си маркиз.
Лицето му стана неприветливо и студено. Сара се почувства напълно сразена.
— Ти ме мразиш, нали?
— Не.
Тя не му повярва. Господи, стигаше му само бегло да я погледне, и му ставаше зле. Лицето му беше посивяло.
— О, да, ти наистина ме мразиш — възрази тя. — Не можеш да ме заблудиш. Аз съм една Уинчестър, а ти мразиш всички Уинчестър без изключение.
— Аз наистина ги мразя.
— Не е необходимо да крещиш насреща ми. Опитвам се само да водя един що-годе приличен разговор. В края на краищата, най-малкото, което можеш да направиш, е да контролираш темперамента си — тя не му даде време да започне отново да й крещи. — Много съм изморена, Нейтън. Бих искала сега да си почина.
Той реши да й позволи този път да постъпи така, както иска. Отвори вратата, за да излезе, но после се обърна отново към нея.
— Сара?
— Да?
— Ти не се страхуваш от мен, нали? — Изглеждаше направо учуден. Държеше се така, като че ли току-що бе проумял тази истина.
Тя поклати глава.
— Не.
Той се обърна отново, така че тя не можа да види усмивката му.
— Нейтън?
— Какво?
— Бях само малко уплашена, когато те видях за първи път — призна си тя. — От това ще се почувстваш ли по-добре?
Отговорът му беше силно да затръшне вратата.
Щом остана сама, тя избухна в сълзи. Каква наивна глупачка беше тя! Всичките тези изгубени години, през които беше мечтала за своя прекрасен рицар, облечен в блестяща златна броня, който идва да поиска своята невяста. Тя си беше мечтала за него — нежен, разбиращ, чувствителен мъж, който я обича безумно.